Елин Пелин - Щетинското ханче

Двамата селяни седнаха на пейката и помълчаха, за да не разтурат упоителната магия.

— Жена му… — каза кметът, като че продължи някакъв разговор със себе си.

— Коя? — попита с престорена разсеяност Стоичко и погледна хубавото лице на кмета, по което бързи червени петна убиваха бледите и обливаха шията му покрай ушите.

Те замълчаха. Една неясна ревност пропълзи помежду им като студено змийче. По шосето минаха коли, натоварени с прясно сено, и от него се разнесе приятен мирис на ливади. Два тъмночервени мъжкари врабци паднаха като хвърлени от покрива в краката им и се сбиха отчаяно на пясъка. Една врабка уплашено запищя наоколо. Кметът удари ботуша с пръчката си и малките врази избягаха към върбите.

Цеко слезе долу и се здрависа със Стоичко. Иззад ханчето изпъкна Младен полякът — млад, хубав двадесетгодишен момък, с гъвкаво тяло, с походка на сръндак, с ловджийска пушка, провесена на рамото му.

Кметът, щом го видя, не му даде и добър ден да каже, а почна да го гълчи:

— Къде ходиш бе, Младене, къде се губиш? Човек не може да те види.

— Обикалях кукурузите нагоре — каза Младен засрамено и добряшки усмихнато.

— Кой знае по кои моми си лапал вятъра!

Русото, опалено от слънцето лице на момъка светна от по-хубава усмивка. Кадифяната от несъществуващите още мустаци уста трепна.

— Водя отчето — каза той. — Намерих го заспал в ливадите горе при моста.

— Де го бе? — рипна кметът и се накани да погледне по щетинския път.

Но още нетръгнал, насреща му се появи отец Герасим, игуменът на Щетинския манастир, чиито бели здания горе в диплите на планината се виждаха от всяка точка на полето.

Кметът и Стоичко го посрещнаха с разтворени от изненада ръце и с едногласно, продължително радостно и приятелско „е-е-е!“

Приятната среща силно зарадва отчето. Той горещо и със силно друскане пое протегнатите ръце на двамата си приятели и мургавото му лице, обрасло до очи с гъста къдрава черна брада, засия дружески.

Цеко, който не бе влязъл още в голяма близост с тия хора, пристъпи почтително към калугера, сне шапка, целуна му ръка и каза:

— Добре дошъл, отче, добре си дошъл, та да благословиш предприятието ми.

— Да бъде благословено, бай Цеко. Да бъде стократно благословено и добри печалби да ти донесе!

— Цеко, без чашка благословия не хваща — рече Стоичко.

— Разбира се, Цеко, благословията е като дървото, на сухо не лови, трябва да се накваси.

— Сега, сега веднага — засуети се Цеко. — Моля ви, седнете. Заповядайте, отче, тук на пейката или ако обичате, вътре — вътре е чудесна хладнина.

Кметът, Стоичко и Младен заобиколиха отчето. Всички се смееха, запитваха откъслечно, весело, пущаха закачки и се въртяха около калугера, като деца около някое хванато гардже. А той също като хванато гардже се обръщаше ту към тоя, ту към оня, сияещ от усмивка, като чистеше праха от калимявката си и туряше в порядък потните си черни коси.

А Цеко току ги подканяше.

— Ха влезнете вътре на хладнина. Вънка е много горещо.

— Не, по-добре вънка. Под върбата. И там е хладнина — рече кметът и отиде, та седна на пейката, като си избра място, от което се виждаше приветливото прозорче.

Насядаха всички. Отец Герасим извади от джоба си някакво пакетче, увито с кърпа и вестник, сложи го на масата и почна да го развива. Всички любопитно надникнаха.

— Хванах малко риба. Цеко, можеш ли я опражи да хапнем?

— Може, може — каза с готовност Цеко, прибра рибата и бързо влезе вътре.

Стоичко се надигна.

— Ще прощавате, ама бързам. Не мога да остана — работа ме чака.

— А! Да ги нямаме такива! — викна отчето — ще останеш. Работата няма да ти убегне. Ще останеш за компания, да изядем рибата и да пием по чаша, па ще си ходим. И аз имам работа, и аз бързам.

— Останем ли, изгубихме деня, ами да си ходим докато е време. Ще прощавате.

Стоичко стана. Кметът беше се замислил. И той имаше бърза работа, но не му се ставаше. Нещо го задържаше, нещо отслабваше волята му. Пък и и горещината беше страшна. Привечер, като се захлади, ще тръгне. Има време. Младен, който стоеше настрана с почит към по-възрастните и към кмета, неговия началник, чакаше да дойде Стоичко, за да вървят заедно.

В това време по стъблата, която слизаше от горната стая в кръчмата, се чуха леки равни стъпки от чехли и на вратата на ханчето се показа Цековица. Тя надникна навън и бързо пак се върна, без да обърне внимание на четиримата мъже. Като че не ги забеляза. Но тя взе очите им и те не я изпуснаха. Тя възпретна до над лакти кенарените си ръкави, взе от тезгяха голямо синьо кълбо прежда, извади от него два дълги плетачни шиша и като застана пред кръчмата, почна внимателно да ги разглежда. Готвеше се да заплита нещо. Облечена в гъсто надиплен, ясно зелен панагюрски бръчник, ситно набран в кръста, кръгло извит отпред. Белите и нагръдки едвам задържаха силата на едрите й гърди, които с напор разтваряха закопчавката под дантелката, като че искат да изскочат. Над челото й бе лепната гладка, вчесана на път тъмна коса. Над темето я покриваше алено-копринена забрадка, леко вързана, и краищата й заедно с плитките се спущаха до кръста. Белите й кенарени поли, падащи на дипли, бяха поръбени с тънка жълта дантела и под тях стояха леко разкрачени босите й крака, обути в алени чехли. В тия резки бои тя стоеше в хладния полумрак на кръчмата като някаква невиждана, чудно шарена птица, дошла отдалеко, и четиримата мъже я гледаха през широко отворената врата със затаен дъх, омагьосани и мълчаливи, боейки се да я не подплашат.