Елин Пелин: Щетинското ханче

Цеко слушаше разказа на кмета унесено като приказка и накрай някаква плахост изпълни душата му. И тъкмо се готвеше да каже нещо, един женски глас го извика от горното прозорче с дантеленото перденце и той тичешком изчезна.

Тоя женски глас жарна слабостта на кмета и опомни женолюбеца. Той подигна очи и погледна нагоре. През дантелката на прозорчето се скри бързо гола до лакът бяла, закръглена женска ръка. Нейното мигновено видение изскубна като босилково клонче от душата му прорасналата от самия негов разказ лека тъга. Той позаглади мустаците си, попрокашля се безпричинно и удари по ботуша си с тънката пръчка, която държеше в ръка като камшиче.

Цеко се върна бърже.

— Снощи пристигна фамилията и нарежда горе стаичката — каза той, един вид за извинение, и викна на момчето да донесе две чаши вино.

— Значи фамилиярен сте? — попита кметът с интерес на близък човек.

— Разбира се. От десет години вече. Тя не е от моето село, аз съм от Чемер, тя е от Лалино. Бях шивач в тяхното село и там я намерих. Дюкянчето ми беше до тяхната кръчма, от баща й под наем бях го взел. Той бе заможен човек, обикна ме, пък нямаше и други деца. Само мойта булка му беше. Нареди ме там около него, помогна ми, та бакалница отворих. После ме взема в кръчмата при него, не можеше сам, нещо недъгав беше, болнав. Селяните го не обичаха. Лош характер имаше. И го запалиха. Изгоря му всичко, и дюкян, и къща, и плевник, и хамбар. Всичко, всичко, всичко… И да видиш ти — никой не дойде на помощ да гаси. Какво нещо е народна омраза! Подир година-две и той, и бабата му умряха, а ние с булката отидохме в моето село. Отворих кръчма. Не провървя. Оттук съм минавал много пъти и това ханче, макар и запустяло, ми правеше така някак си впечатление. Реших да го взема и го взех. На път е. Добро място е, селата в околията са състоятелни. Сега надеждата ми е в Бога. Пък и ти, кмете, на твойто съдействие ще разчитам.

— А, разбира се, Цеко… Дадено — отговори кметът разсеяно и шибна ботуша си с пръчката, като погледна към прозорчето.

— Дончо, донеси още по едно вино — извика Цеко на момчето. — Така, кмете, — продължи той мисълта си. — Обичам да съм добре с всички. А първите хора, големите хора почитам. Щетинци ще са доволни от мене.

— Цеко! — викна пак женски глас от прозореца.

Тоя топъл женски глас отново развълнува неуспокоената още топла струйка в душата на кмета.

Цеко пак бързо се изгуби. Кметът удари ботушите си с пръчката и загложден от великата си слабост към жените, стана да се поразтъпче и хвърли поглед към малкото прозорче. Но то беше затворено. Чистата дантелена завеска със синята панделка беше спусната и нежно дразнеше слънцето с белината си. Кметът почна да се разтъпква назад-напред, загложден от любопитство, съвсем забравил бързата работа по която бе тръгнал.

Отведнаж зад него се обади сух мъжки глас:

— Добър ден, кмете!

Кметът се обърна. Към бунара минаваше неговият съселянин Стоичко. Тридесетгодишен шоп с небръснато скоро лице, с потна кирлива риза, широко разгърдена. С излители вече вехти чешири, с боси прашни крака. На рамото носеше сърп, а в ръката тенекиена войнишка матерка. На рошавата му глава стоеше малка проскубана капа.

— Стоичко, ти ли си бе? Къде така? — обади се кметът.

— От вчера ми остана да дожъвам малко парченце долу при моста. Тръгнах да го дожъна и да го вържа до вечерта, па се отбих да налея водица от новия кладенец.

Той сложи матерката на земята, хвана кобилицата на бунара, изтегли вода, пи жадно от кофата, наля си матерката и тръгна.

— Чакай бе, брате, къде така забърза! — извика му кметът. — Ела почини малко.

— Не ми е за почивка, кмете. Работа ме чака.

— Е, де пък толкоз. Ела да пием по чашка и да ти поръчам нещо. Ако видиш Младен полякът нататък по реката, кажи му довечера да ме намери. Ще го пращам с писмо някъде.

— Младен ми се мярна към село. Идеше насам — каза Стоичко и тръгна с кмета към пейката, като разглеждаше подновеното ханче и промяната около него. — Хубаво го наредил пустият му Цеко! Как можа от тоя пущинак такава хубост да излезе… Какво не правят парите!

— Ако нямаш мерак за нищо, парите нищо ти не струват — каза кметът.

Една ръка подигна бялата завеска на прозорчето и оттам надникна младо хубаво женско лице и погледна и се скри. Една гола до лакът ръка спусна отново завесата.

Нещо закова двамата на място. Те спряха, но не се погледнаха. Всеки искаше да запази за себе си очарованието от това видение, което наля кръвта им с такава сладка мъзга и така бързо изчезна.