Робин Кук - Криза

— В най-лошия случай ще сме закъснели с петнайсет минути. Според мен това изобщо не е закъснение.

Джак погледна през прозореца. Лу беше прав. Петнайсетте минути бяха допустимият толеранс, макар това да не го успокояваше.

— Е, какъв е случаят? Така и не каза.

— Трябва ли непременно да има случай? — отвърна Джак.

— Добре тогава. — Лу хвърли бърз поглед по посока на Джак. Приятелят му не се държеше както обичайно, но Лу го остави. Нещо ставаше, но той не искаше да го притиска.

Паркираха на непредвидено за паркиране място, близо до входа на ресторанта. Лу остави на таблото картата си за управление на полицейска кола.

— Да не мислиш, че така е безопасно? — изгледа го Джак — Не искам паяка да ми отнесе колелото заедно с трошката ти.

— Никой няма да посмее да ми пипне колата! — успокои го Лу.

Двамата се насочиха към ресторанта. Мястото беше препълнено, особено около бара до входната врата.

Джак се вмъкна странишком и се огледа за управителката на залата, любезна, стройна жена с мила усмивка. Преди да е успял да я открие, някой го потупа настойчиво по рамото. Когато се обърна, се оказа, че гледа право в синьозелените очи на Лори. Погледът му мигновено установи, че тя е приела твърде сериозно идеята за „освежаване“. Разкошната й кестенява коса не беше стегната във всекидневната френска плитка и се разстилаше по раменете й. Беше облякла една от любимите си дрехи: бяла блуза във викториански стил с висока яка и жабо и златистокафяво кадифено сако. В полумрака на ресторанта кожата й блестеше като огряна отвътре.

На Джак му се видя страхотна, но имаше един проблем. Вместо топлото, меко изражение, каквото очакваше, тя приличаше по-скоро на кехлибар и лед. Лори понякога се опитваше да прикрие емоциите си. Джак разбра, че нещо не е наред.

Извини се за закъснението и й разказа, че са го извикали на местопрестъпление, където е срещнал Лу. Той направи знак на лейтенанта да се приближи и двамата с Лори размениха по една приятелска целувка по бузата. Лори махна с ръка към Уорън Уилсън и дългогодишната му приятелка, Натали Адамс. Уорън бе всяващ страх мускулест афроамериканец, с когото Джак играеше баскетбол почти всяка нощ и с когото се бе сприятелил.

След размяната на поздрави Джак се отправи да търси управителката и докато си проправяше път между масите, усети, че Лори върви след него.

Той спря в неутралната зона, разделяща ресторанта и седящите около бара, и се обърна към Лори, за да види дали изражението й се е променило след извинението му, че е закъснял.

— Не си закъснял — каза тя, сякаш прочела мислите му. Въпреки оправдателния коментар, тонът говореше друго. — Ние пристигнахме само няколко минути преди теб и Лу. Почти едновременно с вас.

Джак се вгледа изпитателно в лицето й. От линията на челюстта и стиснатите устни беше ясно, че все още е раздразнена, но той нямаше представа какво я беше вбесило.

— Виждаш ми се ядосана. Има ли нещо, което трябва да знам?

— Очаквах романтична вечеря — отвърна Лори. Тонът й не беше толкова тъжен, колкото гневен. — Не ми каза, че каниш цяла орда.

— Уорън, Натали и Лу едва ли могат да се нарекат орда — възрази Джак. — Те са най-добрите ни приятели.

— Можеше поне да ме предупредиш — сопна му се тя. Раздразнението й отново изби. — Явно съм очаквала повече от вечерта, отколкото си имал предвид.

Джак се опита да овладее емоциите си. След безпокойството и раздвоението, с които бе очаквал вечерта, се почувства неподготвен за негативизма й. Погълнат до такава степен в себе си, очевидно, без да иска бе наранил чувствата на Лори. Изобщо не му бе хрумнало, че тя може да очаква вечеря само за двама.

— Не ме гледай! — сопна му се тя. — Трябваше да ми споменеш какво си замислил. Знаеш, че по принцип нямам нищо против да излизаме с Уорън и Лу.

Джак отклони очи и стисна зъби да не избухне. Знаеше, че ако се изпусне, вечерта щеше да е неспасяема. Той си пое дълбоко дъх, реши да преглътне и впери очи в Лори.

— Съжалявам — каза той с цялото чувство, което можа да вложи. — Не се сетих, че може да приемеш като обида идването си на вечерно парти. Не трябваше да съм толкова потаен. Да си призная, поканих другите за подкрепа.

Лори вдигна вежди явно объркана.

— Каква подкрепа? Не разбирам.

— В момента ще ми бъде трудно да ти обясня — каза Джак. — Ще ми дадеш ли половин час да успокоя топката?

— Разбира се. Но не разбирам какво имаш предвид под „подкрепа“. Така или иначе вече приех извинението ти.