Робин Кук - Вектор

— Поне си бил добронамерен — ухили се Чет.

— Ако кажеш на някого, че не е било така, със сигурност ще те изключа от завещанието си! — престорено се намръщи Джак.

— Няма да ти доставя това удоволствие — засмя се Чет.

— Нещо не ти вярвам — изгледа го продължително Джак.

— Тук му е мястото да спомена, че отсъствието ти беше отбелязано — смени темата Чет. — Но няма от какво да се безпокоиш, защото те покрих. Прибягнах до стария номер с групата монахини, които си очаквал. Споменах, че пристигат в града за конгреса на играчите на боулинг, а ти ще поднесеш приветствието…

— Кой пририта за мен?

— Преди всичко Лори — отвърна Чет. — Заради нея се хванах да ти пиша бележка… — С тези думи откъсна най-горния лист на бележника си, смачка го на топка и с изящна парабола го изпрати в кошчето.

— Какво щеше да пишеш?

— Че ще вечеряте в осем и половина, а заведението се казва „При Елио“ на Второ авеню.

— В осем и половина ли? — ядоса се Джак. — Защо толкова късно?

— Не ми каза — сви рамене Чет. — Но за мен това си е един напълно нормален час…

— Лори не обича да вечеря толкова късно — поясни Джак и объркано поклати глава. Мистерията се задълбочаваше. Сутринта и двамата бяха убедени, че ги чака дълъг и тежък работен ден, което предполага, че тя беше преценила степента на умората си. Защо тогава му определя толкова късен час за вечеря?

— Изобщо не изглеждаше загрижена — успокоително подхвърли Чет. — Ако питаш мен, настроението й беше превъзходно…

— Наистина ли?

— Дори бих казал великолепно…

— И сутринта беше в подобно настроение — отбеляза Джак.

— По тази причина си позволих да я запозная с плановете ни за четвъртък вечер…

— Имаш предвид изложбата на Моне, на която да идем и четиримата? — втренчи се в него Джак.

— Аха — кимна Чет. — Надявам се, че няма да се сърдиш…

— Какво отговори тя?

— Каза, че цени високо нашата грижа за развлеченията й, но си имала други планове…

— Така ли каза: „цени високо“?

— Цитирах я точно — кимна Чет. — Макар, че и аз се учудих. Подобен израз ми прозвуча твърде официално…

— Кой друг ме е търсил? — смени темата Джак. Беше крайно време да престанат да одумват поведението на Лори. Любопитството му обаче нарасна до такава степен, че започна да го обзема нетърпение.

— Калвин — отвърна Чет. — Но не дойде специално да пита за теб, а просто се отби на връщане от хистологията…

— Какво каза?

— Искаше да ти напомни, че до четвъртък случаят Джеферсън трябва да е приключен.

— Това зависи от лабораторията, а не от мен — махна с ръка Джак.

Чет стана, протегна се и отиде да си вземе палтото.

— Е, аз ще тръгвам — промърмори той.

— Нека те попитам нещо — спря го Джак. — Живееш в Ню Йорк доста по-отдавна от мен. Знаеш ли нещо за радиофицираните таксита на компанията „Йелоу Кеб“?

— Тези таксита предпочитат хората да ги спират направо на улицата и обикновено не работят с радиостанциите си — поясни Чет. — Шофьорите им имат и специален лаф в този смисъл: „или въртиш като шантав, или си лягаш гладен“… Не обичат да чакат телефонно повикване, още по-малко пък да карат празни… С две думи, не обичат да губят пари…

— Тогава защо имат радиостанции? — учуди се Джак.

— Защото по принцип могат да работят и на повикване, но това не им е изгодно… В общи линии използват радиостанциите, за да се информират къде има глад за таксита — в центъра, в крайните квартали, или на летището… А също така и къде са най-големите задръствания.

— И аз така си помислих — кимна Джак.

— А защо питаш? — изгледа го с любопитство Чет.

— Едно такси се появи да вземе Джейсън Папарис докато аз се ровех из бумагите на „Коринтски килими“ — поясни с крива усмивка Джак.

— За пръв път чувам мъртвец да си поръчва такси — ухили се Чет. — Започвам да се питам откъде ли се е обадил…

— Или пък къде е искал да го откара таксито — влезе в тон Джак.

Чет се разсмя.

— Шофьорът ми даде телефона на диспечерския пункт — добави Джак. — Аз го набрах, просто за да разбера дали Джейсън им е бил редовен клиент. Надявах се, че ако е бил такъв, те може би ще ми кажат кога за последен път е бил в склада си в Куинс…

— И какво ти казаха?

— Нищо. На практика бяха крайно нелюбезни и категорично отказаха да ми дадат някаква информация за клиентите си.

— Предполагам, че ще откликнат по друг начин, ако им изпратим призовка, нали? — стана сериозен Чет.

— Едва ли — поклати глава Джак.