Робин Кук - Маркер

На петият етаж слезе, събра цялата си смелост и тръгна към офиса на Джак. Искаше да го изненада в кабинета му, за да говори с него, но беше убедена, че ще бъде посрещната на нож, след всичко онова, което Рива й беше казала. Макар да разбираше, че сегашното отчуждение с Джак се дължеше на аферата й с Роджър, това не го правеше по-лесно. В същото време нямаше намерение да се извинява.

Пое си дълбоко въздух и продължи по коридора. За разлика от предишния ден, вече не се колебаеше. Остави импулса й да я води към стаята, където Джак и Чет седяха наведени над микроскопите. Без да се старае бе влязла тихо, така че никой от двамата не разбра, че е вътре.

— На бас за петарка, че съм прав — каза Джак.

— Прав си — отвърна Чет.

— Извинете ме — обади се Лори.

Изненадани, двамата мъже рязко извиха глави към нея.

— Виж ти! За дявола говорим, а той… Изчезналата д-р Монтгомъри взе, че се материализира сред нас.

— Направо чудо! — додаде Чет и се наведе над окуляра, преструвайки се на ужасен.

— Стига, момчета! — каза Лори. — Не съм в настроение за закачки.

— Слава богу, тя е реална! — въздъхна с престорено облекчение Джак и сложи ръка на гърдите си.

— Стига престанете! — не издържа Лори.

— Мислехме, че си предала богу дух — изкикоти се Чет. — Говореше се, че внезапно си се дематериализирала. Като отговорник за дневното разписание се предполага, че би трябвало да зная къде си, но аз нямах представа. Дори Мерлин на рецепцията не те е видяла да излизаш.

— Не беше на мястото си, когато излязох — каза Лори. Явно отсъствието й бе станало тема за какви ли не догадки, което в този момент не бе добър знак.

— Всички бяхме малко любопитни къде си отишла, тъй като според Калвин би трябвало да си в офиса си.

— Какво е това, испанската инквизиция ли? — Тя се опита да внесе малко хумор, отклонявайки въпроса. — Рива ми каза, че си ме търсил, затова се отбивам. Какво имаш предвид?

— Исках да ти дам последните данни от аутопсията на Мълхаузън — каза Джак. — Но първо кажи какво беше това твое мистериозно изчезване. Би ли ни осветлила?

Лори местеше очи от единия към другия, докато те я гледаха очаквателно. Това беше въпросът, от който се страхуваше и всячески се опитваше да измисли подходящ отговор без да излъже. Но нищо не й хрумваше.

— Ходих в „Манхатън Дженерал“ — каза тя, но Джак я прекъсна.

— Бинго! — Той се обърна към Чет: — Дължиш ми пет долара, човече.

Чет извъртя очи разочаровано, извади портфейла си и пъхна една петдоларова банкнота в протегнатата ръка на Джак.

Джак я стисна победоносно и погледна към Лори:

— Изглежда аз ударих кьоравото от твоята среща.

Тя усети, че раздразнението й расте, но се сдържа. Не обичаше подобна размяна на шеги за нейна сметка.

— Ходих в „Манхатън Дженерал“, защото ми хрумна идея как да разреша мистерията със серийните убийства.

— Да бе! — засмя се Джак. — И случайно трябваше да споделиш идеята си с последната си изгора.

— Мисля, че ще сляза долу за едно кафе — изправи се Чет.

— Не трябва да го правиш заради мен.

— Мисля да го направя заради себе си — отвърна Чет. — И без това е време за обяд. — Той излезе и вратата се хлопна зад него.

Лори и Джак се спогледаха.

— Нека да го кажем така — наруши той тишината. — Струва ми се унизително да употребиш толкова усилия, за да ме убедиш да вечерям с теб, след което незабавно да изчезнеш за четири часа, за да се срещнеш с мъжа, с когото излизаш напоследък.

— Разбирам те и съжалявам. Не съобразих, че това може да те огорчи чак толкова.

— О, моля те! Я се постави на моето място!

— Е, след като стана дума трябва да ти призная, че се страхувах да не ме попиташ къде съм била. Джак, отидох до „Манхатън Дженерал“ единствено по причината, която ти казах. Случаите от Куинс ми дадоха идея как да се добера до списък с потенциалните заподозрени. Това не беше среща! Не ме подценявай с този разговор!

Джак хвърли петдоларовата банкнота на Чет върху бюрото, сведе очи и разтърка челото си.

— Джак, повярвай ми! Идеята ми хрумна отчасти заради твоя коментар, че нещата в „Манхатън Дженерал“ загрубяват и… Всъщност исках да те попитам какво конкретно имаше предвид.

— Не съм сигурен, че имах предвид нещо определено — отвърна той, без да смъква ръка от челото си. — Но ако серията ти скача до тринайсет души в две болници, двете от които са институции на „АмериКеър“ това те кара да се замислиш.

Лори кимна.

— Ако това са убийства, струва ми се, че съвсем не са случайни. Демографски си приличат прекалено много. Например днес разбрах, че всичките, най-малко тези в „Манхатън Дженерал“, са станали сравнително наскоро абонати на „АмериКеър“. Как това се връзва с общата картинка обаче, не ми е ясно.