Робин Кук - Маркер

— Знам за какво е — каза Лори и вдигна двата смъртни акта. — Това е търсил, така че всичко е наред.

— Надявам се. Беше направо бесен.

— Виждам, че Джак се е отбивал.

— Меко казано. Идва поне двайсет пъти. Е добре де, леко преувеличавам. Но дори и той загуби сарказма си накрая.

Лори простена вътрешно. След усилието да го придума да вечерят заедно се надяваше, че отсъствието й не го е вбесило до степен да се откаже от срещата.

— Каза ли за какво ме търси?

— Не! Само това, че му трябваш. Колкото до бележката да се обадиш на Черил, тя ми каза, че не било нещо важно, но все пак да й звъннеш.

Лори стана и сграбчи двата смъртни акта.

— Все пак какво прави в „Манхатън Дженерал“, ако не е тайна?

— Всъщност прекарах повечето време в таксито, отколкото в болницата Ходих там, защото ми хрумна една идея за всичките тези мои случаи.

— И каква е тя?

— Ще ти кажа по-късно. Първо трябва да занеса тези документи на Калвин лично, за да потуша огъня.

— А какво да кажа на Джак, ако случайно дойде да те търси пак?

— Кажи му, че ще мина през офиса му, след като свърша с Калвин.

Лори тръгна към асансьора, чувствайки вина, че не е споделила с Рива последния си проблем. Но беше сигурна, че не иска никой друг да знае, преди да е научил Джак. А после всичко зависеше от неговата реакция.

Калвин този път не се виждаше и секретарката му — Кони Игън й каза, че се е затворил с един капитан от полицията. Може би беше Майкъл О’Рурк, шефа на Лу, който имаше роднинска връзка с убитата сестра от „Манхатън Дженерал“. Тя се сети отново за Джак. Ако я беше търсил толкова упорито, както твърдеше Рива, неизбежно щеше да я попита къде е била толкова време. А ако ревнуваше, както предполагаше Лу, никак нямаше да помогне на отношенията им, когато разбереше, че е ходила при Роджър веднага, след като го е поканила на вечеря. Тя побърза да си обещае, че няма да попада в капана на лъжите.

До този момент още не беше направила резервацията за вечеря. Беше станало обяд, тъкмо подходящото време да се обади. Тя погледна към телефона отстрани на масичката, до която седеше. Тъй като никой не й обръщаше внимание, звънна спокойно на Рива да й поиска номера на ресторанта от телефонния указател върху бюрото й. Всичко беше заето и се наложи да резервира маса за шест без петнайсет.

Тъкмо приключи, когато вратата на Калвин се отвори и на прага се появи обемист мъж с вид на ирландец, облечен в полицейска униформа. Той стисна ръката на Калвин, кимна на Кони и на Лори, сложи си шапката и излезе. Лори премести поглед върху Калвин и усети острите му очи върху себе си.

— Влизай — излая той.

Лори се изправи и покорно го последва в кабинета му. Той се приближи до нея и измъкна листовете от ръцете й. След това седна пред писалището си и започна да проверява документите. Изглеждаше удовлетворен.

— Къде беше, по дяволите? Дадох ти ден за писмена работа, а не да се размотаваш насам-натам.

— Ходих в „Манхатън Дженерал“, като се надявах, че ще свърша там бързо. За съжаление, трафикът беше ужасно натоварен и ми отне много повече време, отколкото очаквах.

Калвин я изгледа подозрително.

— И какво прави там, ако смея да попитам?

— Говорих с господина, за когото ти споменах вчера, шефа на медицинския персонал.

— Надявам се, че не си направила нещо, което ще постави департамента в неудобно положение?

— Не мога да си представя как бих могла. Информирах го за случаите в Куинс. В негови ръце е да направи онова, което смята за подходящо.

— Не искам да чувам, че надскачаш позволените граници, както го беше направила преди.

— Както вече казах вчера научила съм си урока — Тя знаеше, че не е съвсем откровена.

— Надявам се. А сега отивай горе без да се мотаеш и подпиши останалите от случаите, да не излезеш да търкаш паветата отвън.

Тя кимна и излезе с облекчение. Беше очаквала най-лошото, но визитата излезе изненадващо културна. Запита се дали Калвин беше омекнал.

Докато се намираше на първия етаж, тя надникна в офиса на следователите. Завари Черил заета над бюрото й и я попита за какво я е търсила.

— Просто исках да ти кажа, че звънях в „Свети Франциск“ и им казах да изпратят бързо картоните.

— По дяволите! Когато видях съобщението ти се надявах, че може би вече си ги получила.

Черил се засмя.

— Момиче, шегуваш ли се? Това да не ти е денонощно обслужване? Ще се радвам да пристигнат в рамките на две седмици!

Лори въздъхна и се отдалечи по посока на асансьорите. Дали ако Роджър се обадеше това нямаше да стане по-бързо? Дълбоко в съзнанието си бе уверена, че някъде в картоните в „Свети Франциск“ или в „Манхатън Дженерал“ се крие парченцето информация, което ще се окаже ключът към мистерията.