Робин Кук - Маркер

Джаз затвори страницата с баланса на сметката си и погледна часовника. Беше твърде рано за работа, но нямаше достатъчно време за гимнастика. А що се отнася до нова поредица с „Повеля на дълга“, не й стигаше търпението. Вместо това реши да слезе до местния денонощен корейски магазин. Млякото се беше свършило, а знаеше, че ще й се иска да пийне, когато се върне следващата сутрин от болницата.

Облече шлифера си, ръката й инстинктивно се спусна към десния джоб и напипа Глока. Извади го лесно, въпреки дългия заглушител и го насочи към себе си в огледалото на стената. Дупката на края на дулото приличаше на зеница на едноок маниак. Джаз се изхили, докато смъкваше оръжието и провери патронника. Беше пълен, както винаги. Тя го прибра с успокоително изщракване. След това взе платнената чанта, която използваше за пазаруване и я преметна през рамо.

Навън времето бе омекнало. Месец март в Ню Йорк си беше такъв: един ден приличаше на пролет, на следващия сякаш зимата се връщаше с пълна сила. Джаз пъхна ръце в джобовете си — в единия беше Глока в другия — клетъчният й телефон. Тези вещи й даваха чувство за сигурност.

Тъй като бе едва осем и половина вечерта по тротоара се виждаха доста пешеходци, а по улицата, която водеше към Кълъмбъс авеню, трафикът изглеждаше оживен. Минавайки покрай любимия си Хамър, тя спря за миг да се наслади на блестящата му повърхност. Беше използвала мекото време в днешния следобед като оправдание да го измие. Продължи надолу по улицата, учудвайки се, както често ставаше напоследък, какъв късмет бе извадила като се натъкна на господин Боб.

Кълъмбъс авеню беше дори още по-оживено — тълпи от забързани хора таксита и коли, които се състезаваха за пространство. Звуците от дизеловите двигатели, клаксоните и скърцането на гумите можеха да те стъписат, ако се заслушаш, но тя бе свикнала с този грохот. Небето между сградите беше мътно сиво от отразените градски светлини и по него се виждаха само няколкото най-ярки звезди.

Рафтовете на магазина бяха отрупани с плодове, зеленчуци, цветя и какви ли не други продукти. Както авенюто, така и тук беше пълно с народ, хората се тълпяха на опашка покрай единствената работеща каса. Джаз ги заобиколи и сложи в чантата си хляб, яйца и няколко „Марса“, мляко и бутилка минерална вода. След като взе каквото й бе нужно, с тръпка на възбуда се насочи към вратата и се престори, че избира плодове. Когато реши, че е настъпил най-подходящият момент — собственикът бе погълнат от работата си на касата, а жена му се занимаваше с нещо в дъното, Джаз просто се обърна и излезе от магазина. Вече на безопасно разстояние, спокойна че няма от какво да се притеснява тя се засмя вътрешно на глупостта на собствениците. Няколкото входа на магазина даваха възможност да си излезеш спокойно, без да платиш. Питаше се защо другите си дават този труд. Що се отнася до самата нея, не си спомняше последния път, когато го беше правила.

Когато се прибра в апартамента си, сложи продуктите в хладилника и погледна към часовника. Все още бе рано за работа. Точно в този момент екранът на компютъра привлече вниманието й. Беше същото онова мигащо прозорче, което показваше, че е получила имейл.

Страхувайки се да не би мисията „Стивън Люис“ да се отменя, макар такова нещо да не се бе случвало досега, Джаз бързо седна и кликна върху прозорчето. Безпокойството й се засили, когато видя, че има второ съобщение от господин Боб. Отвори го с трепет. За нейно удивление и радост на екрана се мъдреше второ име: Роуена Собчак.

Да , промърмори тя, затвори очи и стисна здраво юмруци, обхваната от възбуда. След като в продължение на месец нямаше нито едно име, сега в един и същи ден получаваше две ! Не беше за вярване, такова нещо не й се беше случвало. Щеше направо да припадне от сдържането на дъха си, когато отвори клепачи и погледна отново към монитора. Искаше й се да се увери, че не й се привижда. Името си беше там, изпъкнало ясно на белия фон. Запита се що за име е това — „Собчак“, тъй като съпоставянето на звуците му някак неясно й напомняше за нейното собствено.

Джаз стана и започна да съблича дрехите, с които бе излизала докато вървеше към гардероба. Беше рано за болницата, но не я интересуваше. Щеше да излезе. Беше прекалено изнервена за да стои тук и да не прави нищо. Помисли си, че би могла поне да разузнае в болницата и да си състави общ план за действие. Извади работните си дрехи и ги облече. Следваше бялата престилка. Докато се обличаше си мислеше за офшорната си сметка. По това време утре вечер балансът щеше да е вече почти петдесет хиляди долара!