Робин Кук - Маркер

— Благодаря, Рива — кимна Лори, макар да предпочиташе да държи съзнанието си заето.

— Ще се видим горе.

Лори отиде да съблече скафандъра. След това планираше да отиде до хистологията и токсикологията и се изненада, когато Джак й препречи пътя.

— Мога ли да те черпя едно кафе? — усмихна се той.

Тя погледна очите му, опитвайки се да прецени настроението му. Прекалената му бодрост й бе дошла в повече; предвид обстоятелствата напоследък това бе направо унизително. Не забеляза обаче самодоволната му усмивка от вчерашния следобед, изражението му бе сериозно, почти официално. Е, поне беше по-уместно за онова, което се бе случило помежду им.

— Бих искал да поговорим — добави Джак.

— Бих искала чаша кафе — кимна Лори и се опита да потисне очакванията си за предстоящия разговор.

— Можем да отидем в офиса или да хапнем нещо в закусвалнята — каза Джак. — Ти решаваш.

Закусвалнята се намираше на втория етаж. Беше шумно помещение със старомоден изтъркан линолеум на пода, с голи бетонни стени и редици автомати за продажба на напитки и храни. По това време на деня със сигурност бе претъпкано от секретарки и охранители.

— Защо не отидем в офиса — предложи Лори. — Там ще можем да разговаряме по-спокойно.

— Липсваше ми миналата нощ — каза Джак, докато чакаха асансьора.

Мили, боже, трепна сърцето й. Въпреки че се тревожеше, се надяваше да говорят сериозно. Не беше обичайно за Джак да признава чувствата си така направо. Тя го погледна, за да се увери, че не е саркастичен, но той бе извърнал глава, съсредоточен в светлинното табло, индикиращо движението на асансьора между етажите. Както винаги, скоростта му бе направо отчайваща.

След малко вратата пред тях се отвори и те влязоха в кабинката.

— И ти ми липсваше — прошепна Лори и в същия миг изпита стеснение. И двамата се държаха като дванайсетгодишни.

— Бях направо безнадежден случай на баскетболното игрище — каза Джак. — Едно нещо не направих както трябва.

— Съжалявам — произнесе тя, но в същото време й се прииска да не го бе казвала. Прозвуча така, сякаш се извинява, докато просто проявяваше съчувствие.

— Както и очаквах, аутопсията на детето потвърди, че е починало от синдрома на внезапната детска смъртност — опита се Джак да промени темата на разговора. Беше очевидно, че не се чувства комфортно.

— Наистина ли?

— А как беше при теб? Когато се натъкнах на Джанис, тя ми спомена, че случаят напомня твърде на този на Макгилън, затова казах на Рива, че може би ти ще го искаш.

— Оценявам го — кимна Лори. — Наистина го искам. Прав си, несъответстващ е точно като Макгилън.

— Какво имаш пред вид с това „несъответстващ“?

— Започвам да мисля, че вчерашното ти предположение за съдебното доказване на начина на смърт като обратно на очакваното, може и да излезе вярно. Като нищо ще се окаже, че имам работа с убийство, за разлика от случая Кромуел. Не мога да спра да мисля за някои от печално известните серийни убийства в здравни институции, и по-специално онези в Ню Джърси и Пенсилвания. — Лори не се притесняваше да споделя подозренията си с Джак, за разлика от опасенията при разговорите с Фонтуърт.

— О! Когато казах, че съдебните ни осигуряват изненади, говорех по принцип. Не съм предполагал нищо конкретно за твоя случай.

— Мисля, че предполагаше.

Джак поклати глава, когато вратата на асансьора се отвори на първия етаж.

— Не, съвсем не. И трябва да ти кажа, че отиваш прекалено далеч със случая, който ми описа. Кое, по дяволите, те кара да мислиш така? — И той я побутна към изхода.

— Тъй като през последните дни аутопсирах двама души относително млади, здрави, починали внезапно и без никаква патология. И двамата!

— Днешният ти случай не показа ли някаква емболия или кардиологични аномалии?

— Абсолютно никакви. Беше чист! Е, имаше няколко вътрешноутробни фиброми, но това е всичко. Както Макгилън, и тази жена е починала в рамките на двадесет и четири часа след пълна упойка. Както Макгилън, и тя е била напълно стабилна, без никакви усложнения, и изведнъж… бинго! Сърцето й спира внезапно и никакви опити за реанимация не могат да я върнат! — щракна с пръсти Лори.

Минаха покрай канцеларията, секретарките се бяха събрали и бърбореха. Телефоните мълчаха. След тежката нощ смъртта в града очевидно си бе дала отдих.

— Два случая не правят серия — възрази Джак. Бе потресен от предположението на Лори за сериен убиец.

— Боя се, че случаите са четири, а не два. Това е твърде много, за да е обикновено съвпадение. — Докато си сипваха кафе от машината, Лори описа разговора си с Кевин и Джордж. Седнаха на неудобните пластмасови столове, заети преди от Кевин и Арнолд.