— Какво намекваш? — ледено попита Трейнор. — Може би, че познаваш самоличността на насилника?
— Да речем, че имам конкретни подозрения — отвърна Ходжис. — Но в момента не искам да ги обсъждам с вас, защото трябва да поговорим за тези пациенти… — Купчината хартия звучно се стовари върху масата.
— Как смеете да нахлувате тук като господар и да ни заповядвате какво да правим! — намръщено процеди Хелън Бийтън. — Може би сте забравил, че сте само почетен председател на административния съвет!
— Благодаря, че ми напомни — иронично се ухили Ходжис.
— Добре, добре — промърмори Трейнор, взе документите от масата и ги побутна към вратата. Ходжис понечи да се възпротиви, но после сви рамене и позволи да бъде изведен от залата.
— Трябва да поговорим, Харолд — промърмори Ходжис когато излязоха в коридора. — Работата е сериозна!
— Убеден съм, че е така — кимна Трейнор, преценил, че на даден етап ще трябва да изслуша оплакванията на възрастния доктор. Ходжис беше административен директор на болницата още по времето, когато той самият учеше в прогимназията. В онези години повечето лекари нито разбираха, нито оценяваха този пост и отговорностите, свързани с него. Бавно и методично, преодолявайки трудности от най-различен характер, този човек беше успял да превърне малката градска болница в един наистина проспериращ регионален медицински център. За тази задача му стигнаха малко повече от тридесет години трудов стаж — един цял човешки живот. Преди три години беше излязъл в пенсия, отстъпвайки всичките си правомощия на Трейнор.
— Виж какво — усмихна се в опит да бъде любезен по-младият мъж. — Убеден съм, че проблемите ти могат да почакат до утре, каквито и да са те… Ето какво ти предлагам: ще се срещнем по обед и ще хапнем. Аз ще взема със себе си Бартън Шерууд и доктор Дилбърт Кантор. Предполагам, че искаш да поставиш въпроси, свързани с политиката на болницата и затова няма да е излишно те да бъдат чути както от вицепрезидента, така и от главния лекар. Съгласен ли си?
— Предполагам — кимна с неохота Ходжис.
— Значи се разбрахме — рече Трейнор, нетърпелив да се върне в заседателната зала и да спаси поне част от дневния ред. — Довечера ще ги уведомя…
— Може и да не съм административен директор, но все още се чувствам отговорен за нещата в болницата — навъсено подхвърли Ходжис. — Ако не бях аз, никой нямаше да те предложи за член на борда, а още по-малко пък да те направи председател…
— Така е — усмихна се Трейнор. — Но не знам дали да ти благодаря за това, или да те проклинам!
— Аз пък се тревожа, че властта ти е замаяла главата! — все така намусено рече Ходжис.
— О, я стига! — стана сериозен Трейнор. — Какво означава „власт“? Работата ми носи единствено главоболия, при това едно след друго!
— Ти си ръководител на болнично заведение, което струва сто милиона долара! — погледна го строго Ходжис. — Освен това си най-големият работодател в щата! А това означава власт…
— За мен си е болка в задника и нищо повече — нервно се усмихна Трейнор. — Цяло чудо е, че продължаваме да работим. Излишно е да ти напомням, че основните ни конкуренти вече ги няма. Болницата „Вали“ спусна кепенци, а „Мери Саклър“ беше превърната в старчески дом.
— Може и да работите, но спонсорите ти май забравят основната мисия на болницата!
— О, стига глупости! — ядоса се Трейнор. — Старите кучета като теб най-сетне трябва да отворят очи за новите реалности. Нима мислиш, че лесно се управлява болница в условията на постоянно орязване на бюджета и административна намеса от страна на щатските власти? Вече не е като едно време — изкарваш нещичко отгоре и го заделяш за черни дни. Времената са други. За да оцелеем, трябва непрекъснато да променяме стратегията си. Такива са изискванията на Вашингтон.
— Едва ли Вашингтон държи на това, което ти и твоята банда вършите в момента — усмихна се презрително Ходжис.
— Няма значение дали Вашингтон държи, или не, Денис! — повиши тон Трейнор. — Това, което вършим, се нарича конкуренция! А при конкуренцията оцеляват най-добрите. Вече няма място за бюджетните гимнастики, които се правеха по твое време!
Замълча, усетил, че изпуска нервите си, избърса ситните капчици пот от челото си и примирително добави:
— Виж какво, Денис… Трябва да се връщам на заседанието. А ти се прибери у дома, почини си. Утре ще обсъдим това, което си намислил. Става ли?
— Малко съм объркан — призна с неохота Ходжис.
Читать дальше