Александър Куприн: За глухари

Защото макар и да го наричат глухар, няма в целия свят такава внимателна птица, като него… След това изведнъж започва брусенето. Дочуете ли го, мигом направете четири-пет скока и спрете, но чакайте повторение на същата песен. Той скоро пак ще запее. Вие пак напред и пак стой! Някой глухар, като се увлече, без почивка до тридесет „песни изпява“, а вие само правете по няколко скока напред. А след това изведнъж глухарят млъква. Половин час се ослушва. Е, тук нищо не можеш да направиш: както си застанал, така и стой. А щом той отново почне да пее, то вие, панич, една песен пропуснете. Намират се сред тях такива негодници, че и стрелеца измамват. Харкуни ги наричат. Заплюка, заплюка… ти — скок, а той млъква. Почака малко и започне да хърка: хрр… хрр… С това на другите глухари съобщава вест: Пазете се, казва, стрелец идва. И ако някъде такъв харкун се е появил — цялото токовище пара̀ не струва. Само това и прави, дяволът, че седи на клона и дебне не идва ли някой.

Качваме се по три пръстени стъпалца, измъкваме се от въглищарницата ребром през тесния отвор и веднага попадаме в такава дълбока тъмнина, като че ли са ни потопили внезапно в някаква гигантска мастилница. Отново спирам в нерешителност, почти със страх. За да излъжа себе си, аз нарочно за няколко секунди затварям очи и след това бързо ги отварям. Не! Нощта, както и преди, е толкова черна и непроницаема, че всява ужас. Обръщам глава нагоре. На небето няма нито една звезда и в мен изведнъж проблясва мисъл: нима всичко живо е осъдено да потъне след смъртта в същия непобедим, вечен, ужасяващ мрак?

— Какво правите, панич? Вървете след мен! — чувам някъде пред себе си глухия глас на Щербатия.

Вървя и се вслушвам в неговите стъпки. Боязливо протягам напред ръце и внимателно опитвам с крака почвата. Всеки миг очаквам, че ще набуча лицето си на остър клон и от това очакване чувствам в очите си странна тъпа болка, като че ли някой ги натиска отвътре.

Вървим без път, направо. Краката ни без всякакво усилие потъват до коляно в редкия като каша зърнест студен сняг, под който при всяка стъпка жвака вода. Ту вървим по непрекъсната кал, едва измъквайки краката си от нея, ту се изкачваме по сухи и твърди хълмчета, понякога крачим по туфи от мъх, меко и еластично огъващи се, когато стъпваме върху им. Но къде сме? Къде отиваме? — не зная. Още от първите стъпки престанах да се ориентирам и сега нашето шествие ми се струва нещо нелепо, тежко и фантастично, като кошмар. Понякога клонки от някакви дървета ме шибат по лицето, захващат се за раменете ми, като че ли са дълги невидими ръце. Понякога точно пред мен, на аршин от лицето ми, изведнъж израства черен дебел ствол на дърво. Аз спирам, отдръпвам се в страха си и протягам напред ръце, но пръстите ми срещат все същия непроницаем за очите, пропит от тъмнина въздух.

— Вървете, вървете, панич — ободрява ме Щербатия. — Тук наблизо е… всичко на всичко верста и половина… Би могло… О, дявол да го вземе!…

Чувам как той пада някъде надолу, чупейки сухи съчки, и как след това тялото му изведнъж цопва във вода. Обхваща ме див егоистичен страх и някаква смаяна, безпомощна, жалка озлобеност. Струва ми се, че ако направя макар само още една крачка сред тази страшна тъмнина, аз също ще полетя в дълбоко, студено и мръсно тресавище.

— В яма попаднах! — говори отнякъде изотдолу Щербатия и чувам как той, измъквайки се, пухти и тъпче с крака калта. — Минете по-наляво, панич, по-наляво. Вървете след мен… ето така… И как успях така ловко да я улуча? Уж познавам това място. В тази същата яма през пролетта по-миналата година падна лос. Така и хвърли топа вътре, не е можал да се измъкне.

Неговото спокойствие се предава и на мен и аз отново се тътря, опипвайки като слепец въздуха с ръце и ослушвайки се в стъпките на горския.

— Много ли остана, Трофим?

— Остана? Още около верста има. Не, не ще да е верста… По-малко… Ще да има около три четвърти.

За да излъжа своето нетърпение, започвам да броя крачки. „Ще отброя поне петстотин крачки — мисля си, — тогава вече съвсем малко ще остане“. Вече успявам да отброя над двеста, когато изведнъж се блъскам в гърба на спрелия Щербатий.

— Защо спря, Трофим?

— Тук по-внимателно трябва, панич. Рекичка ще преминаваме.

Чувам как бързо течащата вода бълбука и проплясква около Трофимовите ботуши и почти веднага чувствам, че и аз самият постепенно нагазвам във водата, която еластично и яростно се удря в краката ми. Разлялата се горска рекичка не е дълбока, но тя така стремително се носи надолу по стръмния склон, че съм принуден да влача краката си по дъното от страх да не бъда повлечен от течението. От време на време попадам на по-дълбоки места и всеки път, внезапно хлътвайки в тях, чувствам как от уплаха дишането ми се прекъсва от бърза и къса въздишка. Малко ми е страшно, защото самата вода не виждам в тъмнината, но от всички страни, надалеч около себе си чувам нейното забързано ромолене, тайнствени приплясквания и гневен ропот…

Читать дальше