Глен Купър - Библиотеката на мъртвите

Тежката, мрачна маса на моста „Верацано-Нароус“ се издигаше пред тях застрашително. Наоколо не се виждаше жива душа. Излязоха на една полянка и той я събори на земята и грубо изтръгна чантата й. Тя захлипа и мъжът й нареди да си затваря устата. Прерови вещите й и прибра няколкото й долара. После намери бялата пощенска картичка с нарисувания на ръка ковчег и датата — 22 май 2009 г. Погледна я и се усмихна садистично.

— Usted me piensa le envoi esto? — попита той. Мислиш ли, че аз съм ти пратил това?

— No se — изхлипа тя, клатейки глава. Не знам.

— Bien, le estoy enviando esto — със смях каза той, като разкопчаваше колана си. Е, аз го изпратих.

Уил предполагаше, че още не се е върнала, и подозренията му се потвърдиха в мига, когато отвори вратата и остави пътната чанта и куфарчето си.

Апартаментът си оставаше в състоянието отпреди идването на Дженифър. Ароматните свещи. Нямаше ги. Постелките върху столовете в трапезарията. Нямаше ги. Извезаните възглавнички. Нямаше ги. Дрехите й, обувките, козметиката, четката за зъби. Нямаше ги. Завърши вихрената си обиколка в спалнята и отвори хладилника. Дори тъпите бутилки витаминизирана вода ги нямаше.

Беше завършил двудневния извънградски курс по трениране на чувствителността, който му бяха наложили при последния преглед на способностите му. Ако се случеше Дженифър да се върне, щеше да изпробва някои нови техники върху нея, но нея все още я… нямаше.

Разхлаби вратовръзката си, отърва се от обувките и отвори малкото барче под телевизора. Пликът бе пъхнат под бутилката му „Джони Уокър“ черен етикет, на същото място, където го беше намерил в деня, когато се беше изнесла. На него с характерния й женски почерк пишеше „Майната ти“. Наля си голяма доза, вдигна крака на масичката за кафе и заради миналите дни препрочете писмото, което разкриваше за него неща, които и без това знаеше. Някакво тракане отвлече вниманието му — поставената в рамка снимка се бе съборила върху крака му.

Беше от Зекендорф — съквартирантите първокурсници при сбирката им миналото лято. Предната година я нямаше.

Час по-късно в размътената му от алкохола глава се намести една от сентенциите на Дженифър — толкова си сбъркан, че си безнадежден случай.

Безнадежден случай, повтори си той. Интересна концепция. Непоправим. Неспасяем. Без шанс за възстановяване или съществено подобрение.

Включи телевизора и заспа на дивана.

Безнадежден или не, в 8:00 на следващата сутрин Уил вече бе на работното си място и преравяше списъка пристигнали имейли. Написа няколко отговора и прати съобщение до инспекторката си Сю Санчес, за да й благодари за мениджърските й способности и предвидливост да го прати на семинара, от който току-що се бе върнал. Чувствителността му се бе повишила с четиридесет и седем процента, подчерта той, и очакваше тя в най-скоро време да види съществените подобрения. Подписа се с „Чувствено, Уил“ и натисна бутона „Изпрати“.

Трийсет секунди по-късно телефонът иззвъня. Линията на Санчес.

— Добре дошъл у дома, Уил — сладникаво поздрави тя.

— Радвам се, че отново съм тук, Сюзан — отвърна той. Южняшкият му акцент почти беше изчезнал за всичките години далеч от Флорида.

— Става ли да минеш насам?

— Кога ще ти бъде удобно, Сюзан? — настойчиво попита той.

— Веднага! — И прекъсна връзката.

Седеше зад старото му бюро в бившия му кабинет, откъдето благодарение на Мохамед Атта се откриваше хубав изглед към Статуята на свободата, но това не го раздразни толкова, колкото нацупената физиономия на строгото й мургаво лице. Санчес беше маниак на тема упражнения и четеше справочници и наръчници за мениджъри, докато тренираше. Винаги го беше привличала физически, но тази кисела физиономия и официалният й тон с типичните за латиносите носови нотки притъпиха интереса му.

— Сядай — припряно рече тя. — Трябва да поговорим, Уил.

— Сюзан, ако смяташ да ме кастриш, готов съм да го понеса като професионалист. Правило номер шест — или беше четири? — гласи: „Когато имаш чувството, че те провокират, не реагирай прибързано. Спри и си помисли за последствията от действията си, след което подбери внимателно думите си, като обръщаш внимание на реакцията на човека или хората, които те предизвикват.“ Бива си ме, а? Имам и удостоверение. — Усмихна се и скръсти ръце над оформящото се шкембе.

— Днес не съм в настроение за остроумията ти — уморено отвърна тя. — Имам проблем и ми трябва помощта ти за решаването му.