Елин Пелин - Сиромашка радост

Пазарният ден е на привършване. Макар че слънцето е още много високо, из Клепушанския хан излизат коли, коне, каруци и бързо си тръгват за селата. Селяни и селянки се щурат насам-натам по работите си. Някои поят конете, други стягат каручките си, боядисани с весели шарки, натоварени с това-онова.

Големите сгради на яхъра, плевника и навеса хвърлят отсечени сенки върху постлания с валчести камъни двор. Там стоят насчичкани купчини селски момичета, набелени и начервени. Около тях се въртят млади войничета в широки мундири, с ръце, преметнати през рамене един на друг, и любовна радост свети в очите им.

В дъното на двора стои нова каручка с желязна обковка и с изписани ритли, хубава като детска играчка. Тя е натъпкана до половина със сено, а върху сеното е метната шарена черга, съвсем нова. Крайчетата и се премятат през ритлите. Нейната жива и весела пъстрота свети празнично, с усмивка и доброта. Върху нея, увито в купешко алено юрганче, спи малко дете. То цялото е покрито и не се вижда нищо от него. На едно от предните колела на каручката, облегната гърбом, стои майка му, шопкиня средна възраст, и яде симид, като чупи с почит залъче по залъче. Слънцето свети по сребърните и накити, по чапразите, по дебелите старовременни гривни, по големия гердан от фалшиви пендари.

На вратата на кръчмата се подаде нисичък, набит шоп, облечен като за Великден, избръснат и със засукани мустаки.

— Пено, Пено, ела малко де — викна той и кимна с ръка.

— Ами малкото? — рече Пена, като спря да дъвче симида.

— А какво прави то? — рече усмихнато шопът и отиде при каручката.

— Полека, че спи — каза майката.

Шопът надникна през ритлите, изквича радостно и гальовно и каза тихо:

— То ми спи мъничкото… Остави го да си спи, пък ти ела, че намерих приятели от Шильовци. Ела да се повидиме.

И като погледна добро и покровителствено булката си, Стоян тръгна. Пена мушна симидчето в джоба си и тръгна след него.

Кръчмата бе пълна със селяни. Едни бяха вече пияни. Всички говореха високо, важно, все по някакви работи, свършени и недосвършени. Миришеше на вино, тютюн и манджи.

Стоян беше пийнал. На масата, дето той заведе булката си, седяха трима чуждоселци, стари хора, и две жени.

Пена целуна ръка на старите и се ръкува с жените, далечни роднини.

— Те ми булката, дядо Митре. Познаваш ли я? — рече Стоян и пак покровителствено погледна Пена.

— Познавам я та, какво да я не познавам, от дете я знам — зоговори глухо, предрано дядо Митър и сухото му старо лице, което гледаше с малки зачервени очи, добродушно и приветливо се засмя.

— У, дядо Митър… Мама, Бог да я прости, много те почиташе. Беше я горил от лошата пришка…

— Помня, помня, невесто… Щеше да умре жената, ако не бяха ме викали. Бог да я прости. А вие как сте, какво си живеете?

— А ние с Пена много се погаждаме — обади се нетърпеливо Стоян. — Само една мъка си имахме, дядо Господ и нея ни махна от сърце, та сега… Десет години, речи го, рожба си нямахме, па ни даде Господ момченце хубаво…

— Е, да е живо, да е живо — възгласиха се с участие всички от масата.

— Засмяла ви се е къщата сега. Знам, знаам — пропя по-старата.

— Е, стрино Марио, то Стоян какъв е станал отка се доби малкото, не мога да го изкарам до механата да иде…

— Ба, я до механата си ходя, ама — усмихна се Стоян, завъртя глава и извика: — Момче, дай едно кило вино!

— Немой, немой, Стояне — ще се опиянчим.

— Не, не може, ще черпя, син имам! Син имам, брей! — извика високо Стоян, та всички от кръчмата се обърнаха към него.

— Честито, честито, бае Стояне — завикаха познати от масите.

— Благодарим, братя. И на Бога благодарим. Съхнех и вехнех, сиромах, като ялова слива… Сега съм се разцъфтял като ябълка. Искам да черпя — завика високо Стоян, като стана и замаха с ръка.

— Ей, момче, на всяка маса по кило вино да сложиш от мене.

Настана оживление. Хората, повечето познати, станаха и честитиха на Стоян, като се ръкуваха.

Една срамежлива усмивка озари лицето на невестата му и тя като че подмладя и похубавя.

Момчето тръгна с вино по масите. Напълниха се чашите. Всички се чукнаха със Стоян и с булката му.

— Сиромах съм! Без дете бях два пъти по сиромах. Сга то ми е богатството. Бог ми го даде. Всички, що сте тука, приятели, познати, непознати, нашенци, другоселци, всички, да пиеме по чаша за малкия Иванчо — викаше Стоян.

— Да ти живее Иванчо, да ти живее Иванчо! — завикаха хората.