Елин Пелин: Сиромашка радост

— Всекиму Господ такава радост да даде! Е, братя мои, искате ли да го видите мой Иванчо? Той е още много мъничък — два месеца няма. Булка, иди го донеси.

— Ами то си спи — рече Пена.

— Спи ли — викна Стоян, — ако спи, нека спи! Тогава ще идем ние при него. Малко дете и от царя е по-голямо. Който обича, братя, елате, да видите сина ми. Той спи в каруцата. За него съм я направил, нова е.

Стоян тръгна към вратата, хората се дигнаха от масите, забъркаха в кесиите си за дар на Иванчо и тръгнаха. Пена тръгна след тях, тревожна като квачка, провря се бързо и първа стигна до каруцата.

Върху нея още падаха златните лъчи на слънцето, което клонеше към покривите на града.

Стоян се качи на каруцата, наведе се да си вземе детенцето, но отведнаж уплашен се изправи.

— Господи!

Ръцете му се отпуснаха като отсечени и удариха като бухалки по бедрата му.

— Още едно дете… Някой ми оставил още едно дете. Брей, хора, чие е това дете, бе!

— Ах Стояне, ох, Божичко! — завика Пена и се покачи на каруцата. Хората се струпаха около тях и любопитно занадничаха през ритлите.

Върху меката постилка в каруцата до малкия Иванчо спеше сладко едно друго детенце, повито в чисти пеленки, с малко дървено кръстче, закачено с конец на гърдите му. Разбудено от шума, то замърда главичката си. Червеното му малко личице се сви от смешни гримаси. То изплези няколко пъти езиче, нацупи устата си, взе да млящи и изплака.

— Ох, гладно, гладно е, горкото — разхленчи се Стояница.

— Надой го, булка, надой го — рекоха другите жени. — То е подхвърлено, може да е гладно…

— Да го надоя ли? Ами Иванчо? — захленчи Пена.

— И Иванчо ще надоиш…

Новото малко продължаваше да млящи с уста и да суче на ума си.

Стояница го взе в прегръдките си, изви гърдата си и му даде да бозае. То се впи лакомо в нея.

— Ох, колко е гладно!… — И тя се наведе с нежност над него.

Стоян се блъскаше по главата и се тюхкаше:

— Какво да правя, бе брате!… Ще го нося в участъка.

— Занеси го там, в полицията.

— Не давам, не давам да го носиш никъде — рече Пена и майчински го притисна.

— Земи го, бре Стояне, земи го… Жадувал си толко години за дете — господ ти праща две. Късмет. Грешно е да го връщаш… Я колко е мъничко. Отчувай си го — рекоха жените.

Стоян се надвеси да го види и погледна булката си. Тя също го погледна.

Тогава той още повече се наведе над детето и мълчаливо го загледа. И колкото повече го гледаше, толкова повече лицето му се разведряваше, като че бавно-бавно от него се вдигаше облак.

— Да го вземем, Пено?

— То си е вече мое — рече умилено Пена.

— Хайде, хайде, да е честито, Стояне — рекоха селяните. — Хай да почерпиш и за него.

Привечер заходящото слънце изпращаше новата каручка на Стоян към неговото село. Стоян подвикваше весело на конете. А Стояница седеше вътре и държеше на коленете си Иванчо и неговото ново сестриче.

© Елин Пелин

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5618]

Последна редакция: 2008-03-27 08:30:00