Елин Пелин - Среща

Като разглеждаше един нашарен с бои и резки ярем, волът, който лежеше в него и сладко преживяше, протегна шия и духна в лицето на бае Стоян.

— Я! Това е Белчо, наш Белчо — викна радостно развълнуван бае Стоян. — Позна ме, бей, позна ме. Жената писа, че е реквизиран, и аз рекох — прощавай, няма вече да се видим. Пък… то. О, миличкият Белчо, о, добрият Белчо!

Бае Стоян приклекна пред вола и почна нежно да го милва и чеше по челото. Животното протегна глава и сложи влажна муцуна на коляното на своя стар приятел.

— Позна ме, брей! Добиче, пък познава — обърна се той към натрупалите се около него колари. Дойдоха и другарите на бае Стоян.

— Ето го Белчо, дето ви разправях — каза им той, — виждате ли, гост ми дошъл, пък аз мислех, че няма вече да го видя! Хубаво добиче, нали, и теглач, теглач!

Бае Стоян пак почна да го милва.

— Милият Белчо, и той на война тръгнал! Него за всичко го бива!

— Хей, момче — обърна се той към коларя, — да гледаш добичето, брей, чу ли? Я дай тука чесалото!

Бае Стоян взе железния гребен от коларя и се стегна да почисти своя гостенин, който му донесе такава радост.

— Стани, Белчо, стани! Ха така! Вдигни си опашката! У, колко си кален!

И като му говорешие ной-мили и нежни слова, бае Стоян внимателно и грижливо го очисти, вчеса го и го опуха хубаво с метлата. След това намери трици, забърка ги с топла солена вода, поднесе му да яде и отстъпи настрана да го гледа. Умореното животно яде с благодарност, наяде се, облиза се и отправи мили очи към своя приятел, който неотлъчно се въртеше около него.

— Ха, разбирам, трябва да ти е студено — каза бае Стоян и погледна изцъкленото небе, по което трепереха помръзнали звезди.

Той отметна ямурлука си и покри добичето.

— На, да се стоплиш! Гост ми си, не искам да мръзнеш! Ха така — видиш ли, ние доброто не забравяме.

Нощта отдавна бе настъпила. Старите войници вече спяха до огъня в землянката, а бае Стоян още обикаляше своя скъп гост.

Той се прибра късно и цяла нощ не можа да спи. В душата му, възбудена от милата среща с Белчо, се събудиха всички нежни и хубави спомени за дома, за децата, за земята…

На утрото той не дочака ранобудния глас на петела, а стана по-рано и обиколи пак Белчо.

Когато обозът тръгна, бае Стоян тръгна успоредно със своя Белчо и го изпрати чак донякъде си. При раздялата той го спря, помилва го и го целуна по челото.

— Сбогом, Белчо мой!

После се обърна към коларя.

— Слушай, момче, гледай хубаво добичето и… Бог да ви помага!

И като бръкна дълбоко в пазва, той измъкна кесията, развърза я, извади едно грошче и го подаде на момчето.

— На — да се почерпиш, па гледай хубаво добичето, чисти го и го храни.

Когато керванът замина, бае Стоян гледа дълго след него и се върна при другарите си тъжен, като че бе се разделил с най-близък човек.

© Елин Пелин

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5620]

Последна редакция: 2008-03-27 08:30:00