Агата Кристи - SOS

Това го върна към Шарлът, която беше съгледал, отваряйки вратата миналата вечер. Тя седеше и се взираше в него над ръба на чашата си. Веднага след това дойде и другият спомен. Господин Динсмийд, който бе излял една след друга чашите с чай и бе казал: „Този чай е изстинал.“

Спомни си парата, която се издигаше от чая. Значи все пак не беше изстинал чак толкова?

Нещо проблесна в мозъка му. Спомен за нещо, прочетено неотдавна, навярно преди месец. Някакво описание на семейство, отровено поради небрежността на младеж. Пакет с арсен, оставен в килера, просмукан целият в хляба под него. Беше го прочел във вестниците. Вероятно и господин Динсмийд го беше чел.

Започваше да се изяснява.

След половин час Мортимър Кливланд се изправи пъргаво на крака.

В къщата отново бе настъпила вечерта. Яйцата бяха изпържени, консервата с пача отворена. След малко госпожа Динсмийд се зададе от кухнята с голям чайник. Семейството зае мястото си около масата.

— Колко по-различно е времето от снощи — каза госпожа Динсмийд, поглеждайки през прозореца.

— Да — добави господин Динсмийд, — тази вечер е толкова тихо — игла да падне, ще я чуеш. Хайде, майко, наливай чая.

Госпожа Динсмийд напълни чашите и ги подаде. В мига, в който остави чайника, извика кратко и се хвана за сърцето. Господин Динсмийд извъртя стола си, следвайки посоката на ужасения й поглед. На вратата стоеше Мортимър Кливланд.

Той пристъпи напред. Държеше се приятелски и като че се извиняваше.

— Май ви стреснах. Наложи се да се върна за нещо.

— Да се върнете за нещо? — извика господин Динсмийд. Лицето му поморавя, вените му се издуха. — Да се върнете за какво, ако смея да попитам?

— За малко чай — каза Мортимър.

С неочаквано движение той извади нещо от джоба си и като пое една от чашите с чай върху масата, изпразни съдържанието й в малка епруветка, която държеше в лявата си ръка.

— Какво, какво правите? — ахна господин Динсмийд. Лицето му бе побеляло като тебешир, моравината се беше изпарила като по някаква магия. Госпожа Динсмийд нададе тънък, висок, уплашен писък.

— Вие четете вестници, нали, господин Динсмийд? Сигурен съм. Понякога може да се прочете за цели семейства отровени, някои от тях впоследствие спасени, други не. В нашия случай единият няма да се спаси. Първото обяснение е консервата с пача, но ако приемем, че докторът заподозре нещо и не се хване за теорията с консервираната храна? В килера ви има пакет с арсен. На полицата под него се намира пакет с чай. На горната полица има удобна дупчица — нищо по-естествено от предположението, че арсенът се е просмукал в чая случайно. Синът ви Джони може да бъде упрекнат в небрежност, нищо повече.

— Аз не зная какво искате да кажете — заекна Динсмийд.

— А според мен знаете — Мортимър взе втора чаша с чай и напълни друга епруветка. На едната постави червен етикет, на другата — син.

— Тази с червения етикет — каза той — съдържа чай от чашата на дъщеря ви Шарлът, другата е с чая на Магдален. Готов съм да се закълна, че в първата ще открия четири или пет пъти повече арсен, отколкото във втората.

— Вие сте ненормален — каза Динсмийд.

— О, Господи, не! Нищо подобно. Днес ми казахте, господин Динсмийд, че Магдален не била ваша дъщеря. Излъгали сте ме. Магдален е ваша дъщеря. Шарлът е детето, което сте осиновили, детето, което толкова приличало на майка си, че когато днес поех в ръка миниатюрата на тази майка, реших погрешно, че е на самата Шарлът. Богатството щеше да наследи собствената ви дъщеря и тъй като не би било възможно да държите скрита някъде предполагаемата ваша дъщеря Шарлът, защото някой стар познат на майката би могъл да разбере истината поради приликата между тях, решили сте, е щипка бял арсен на дъното на чаша с чай.

В този миг госпожа Динсмийд високо се изкикоти и се заклати в необуздана истерия напред-назад.

— Чай — завайка се тя, — така ми нареди, чай, не лимонада.

— Я си дръж езика! — изрева гневно мъжът й.

Мортимър забеляза, че Шарлът го гледа през масата с широко разтворени учудени очи. После усети нечия ръка върху своята и Магдален го издърпа малко встрани, за да не ги чуят.

— Тия тук — и тя посочи шишенцата. — Татко. Нали няма.

Мортимър положи ръка на рамото й.

— Дете мое — каза той, — вие не вярвате в миналото. А аз вярвам. Вярвам в атмосферата на тоя дом. Ако баща ви не беше прочел съобщението, може би — казвам може би — нямаше да измисли този план. А двете епруветки ще задържа, за да защитя Шарлът и сега, и в бъдеще. Вън от това няма да направя нищо, в знак на благодарност, ако щете, на онази ръка, написала SOS.