Агата Кристи: SOS

— Знаете ли какво означават тия думи? — рязко запита той.

Шарлът се намръщи.

— Нали корабите там параходите изпращат такива сигнали, когато изпаднат в беда? — попита тя.

Мортимър кимна.

— Снощи някой е написал това на нощната масичка до леглото ми — каза той тихо. — Мислех да не би вие да сте го сторили.

Тя го погледна с широко разтворени, озадачени очи.

— Аз? О, не.

Значи беше сбъркал. Прониза го остра болка на разочарование. А беше толкова сигурен, толкова сигурен. Интуицията не му изневеряваше често.

— Съвсем сигурна ли сте? — настоя той.

— О, да.

Обърнаха се и се запътиха заедно към къщата. Шарлът изглеждаше замислена за нещо. На подхвърлените реплики отговаряше разсеяно. Изведнъж му заговори ниско и припряно:

— Странно, че ме попитахте за тия букви — SOS. Не съм ги написала аз, разбира се, но можех и да ги напиша, много лесно.

Той спря и я погледна, а тя бързо додаде:

— Зная, че звучи глупаво, но така се бях изплашила, страшно се бях изплашила и когато вие снощи пристигнахте, това сякаш беше отговорът на всичко.

— И от какво сте се изплашили? — попита бързо той.

— Не зная.

— Не знаете?

— Мисля, че от къщата. Откакто сме дошли тук, страхът ми става все по-голям и по-голям. И всички изглеждат някак други. Баща ми, майка ми, Магдален, всички изглеждат различни.

Мортимър не отговори веднага и преди да започне, Шарлът продължи:

— Знаете ли, че в тази къща има май призраци?

— Какво? — Целият му интерес се възобнови.

— Да, някакъв човек убил жена си тук преди доста години. Разбрахме го едва след като се пренесохме. Баща ми казва, че духовете са пълна щуротия, но аз не знам.

Мортимър започна бързо да размишлява.

— Кажете ми — каза той делово — къде е било извършено убийството — в стаята, в която снощи се настаних ли?

— Нищо не зная — каза Шарлът.

— Чудя се — заговори Мортимър почти на себе си, да, сигурно е било така.

Шарлът го изгледа неразбиращо.

— Госпожице Динсмийд — предпазливо започна Мортимър, — имали ли сте някога причина да считате, че можете да действате като медиум?

Тя се вторачи в него.

— Вярвам, знаете, че именно вие сте написали снощи SOS — каза той тихо. — О! Съвсем несъзнателно, разбира се. Някакво престъпление оцветява атмосферата, така да се каже. Една чувствителна душевност като вашата би могла да се повлияе именно така. Вие сте възпроизвели усещанията и впечатленията на жертвата. Преди много години навярно тя е написала SOS върху масичката и снощи вие несъзнателно сте повторили нейната постъпка.

Лицето на Шарлът се оживи.

— Разбирам — каза тя. — И вие смятате, че това е обяснението?

От къщата я извика някакъв глас и тя влезе, оставяйки Мортимър да крачи из градинските пътеки. Беше ли доволен от собственото си обяснение? Покриваше ли то фактите, каквито той ги знаеше? На тях ли се дължеше напрежението, което бе усетил, когато снощи влезе в къщата?

Вероятно, но все пак още имаше особеното усещане, че внезапната му поява бе предизвикала нещо твърде подобно на вцепенение, затова си помисли: „Не бива да се задоволявам с някакво психическо обяснение, то може да се отнася за Шарлът — но не и за останалите. Моето пристигане страшно ги смути — всички с изключение на Джони. Каквото и да е било, Джони е извън него.“

Кой знае защо, беше абсолютно убеден в това. В този момент самият Джони излезе от къщата и се приближи до госта.

— Закуската е готова — каза той недодялано. — Ще влезете ли?

Мортимър забеляза, че пръстите на момчето са силно зацапани. Джони проследи погледа му и се разсмя гузно.

— Непрекъснато се цапам с разни химикали — каза той. — Понякога татко направо се вбесява. Искаше да се захвана със строителство, но мен ме привличат химията и изследователската работа.

На прозореца пред тях се появи господин Динсмийд — широколик, весел, усмихнат, и като го видя, Мортимър усети в себе си отново недоверие и антипатия. Госпожа Динсмийд вече бе седнала на масата. Тя каза „Добро утро“ с безличния си глас и на него му се стори, че поради някаква причина тя се страхува от него. После влезе Магдален. Кимна му едва забележимо и зае мястото си точно срещу него.

— Добре ли спахте? — попита отривисто тя. — Удобно ли ви беше леглото?

Погледна го настойчиво и когато той вежливо отговори положително, забеляза нещо подобно на разочарование, което премина за миг по лицето й. Какво ли очакваше да чуе, зачуди се той.

После се обърна към домакина си.