Агата Кристи - SOS

— Вашето момче се интересува от химията, така ли? — попита той приветливо.

Чу се трясък. Госпожа Динсмийд беше изпуснала чаената си чаша.

— Е, де, Маги, какво ти става? — попита мъжът й.

На Мортимър се стори, че в гласа му прозвуча напомняне, предупреждение някакво. После се обърна към госта си и заговори словоохотливо за предимствата на строителния занаят и че на момчетата не бива да се разрешава да се налагат.

След закуска Мортимър излезе сам в градината и запуши. Явно настъпваше моментът, когато се налагаше да напусне къщата. Подслон за една нощ беше едно, а да го продължи без някакво извинение, беше трудно, а и можеше ли да измисли сносно оправдание? И все пак никак не му се искаше да си тръгва.

Прехвърли няколко пъти тази мисъл в главата си и пое по една пътека, която минаваше от другата страна на къщата. Обувките му бяха с гумени подметки и не вдигаха почти никакъв шум. Минаваше покрай кухненския прозорец, когато отвътре дочу думите на Динсмийд и тия думи привлякоха незабавно вниманието му.

— Доста солидна сума пари, така си е.

Отговори му гласът на госпожа Динсмийд. Беше твърде слаб, за да може Мортимър да чуе думите й, но Динсмийд отвърна:

— Близо 60 000 лири, адвокатът го каза.

Мортимър нямаше намерение да подслушва и замислено продължи нататък. Споменаването на пари сякаш избистряше ситуацията. Някъде си там ставаше въпрос за 60 000 лири и това правеше нещата по-ясни и по-грозни.

От къщата излезе Магдален, но гласът на баща й тутакси я повика обратно вътре и тя отново влезе. След малко самият Динсмийд се присъедини към госта.

— Рядко хубава сутрин — каза той доброжелателно. — Надявам се колата ви да не е пострадала много.

„Сигурно иска да разбере кога си тръгвам“ — помисли си наум Мортимър.

А на глас той поблагодари още веднъж на господин Динсмийд за изпросеното гостоприемство.

— Няма защо, няма защо — каза другият.

Магдален и Шарлът излязоха заедно от къщата и тръгнаха ръка за ръка към някаква ръждясала скамейка недалеч. Двете глави — тъмнокосата и златистата — представляваха приятен контраст една до друга и Мортимър непринудено забеляза:

— Никак не си приличат дъщерите ви, господин Динсмийд!

Ръката на мъжа, който точно си палеше лулата, нервно потрепна и той изпусна кибрита.

— Така ли смятате? — попита той. — Да, е, сигурно е така.

Мортимър светкавично се досети.

— Естествено не са ваши и двете, нали? — попита той съвсем равнодушно.

Видя как Динсмийд го погледна колебливо за момент, но после все пак се реши:

— Много сте проницателен, сър — каза той. — Не, едната от тях я намерихме още като бебе и я отгледахме като наша. Самата тя няма и представа за истината, но скоро ще трябва да я научи. — Той въздъхна.

— Нещо като наследство? — попита тихо Мортимър.

Другият го стрелна с подозрителен поглед.

После като че ли реши, че е най-добре да бъде откровен; поведението му стана почти агресивно открито и непринудено.

— Странно как ви е дошло на ум, сър.

— Навярно телепатия? — каза Мортимър и се усмихна.

— Ето какво, сър. Взехме я, за да осигуря на майката занимание, защото по онова време точно захващах занаята. Преди няколко месеца забелязах едно съобщение във вестниците и ми се стори, че въпросното дете е вероятно нашата Магдален. Допитах се до адвокати и последваха доста разговори за едно и друго. Адвокатите отначало се съмняваха — естествено, както вие бихте казали, но сега вече всичко е ясно. Следващата седмица ще заведа момичето в Лондон, но засега тя не знае нищо. Баща й, изглежда, е от богатите евреи. Научил за съществуването на детето само няколко месеца преди смъртта си. Пуснал агенти да я търсят, та когато я намерят, да й предадат всичките пари, които й завещал.

Мортимър слушаше с неотслабващо внимание. Нямаше причини да се съмнява в историята на господин Динсмийд. Тя обясняваше черната хубост на Магдален; обясняваше навярно и надменното й поведение. Независимо от това, макар и цялата история да беше вярна, нещо оставаше неразкрито.

Но Мортимър нямаше намерение да събужда подозренията на другия. Вместо това ще вземе да се махне от пътя им, за да ги облекчи.

— Много занимателна история, господин Динсмийд — каза той. — Поздравявам госпожица Магдален. Наследница и красавица, очаква я славно време.

— Ще си го получи — съгласи се топло бащата, — при това е рядко добро момиче, господин Кливланд.

В поведението му имаше всички доказателства за сърдечна топлота.