Агата Кристи: SOS

— Е — започна Мортимър, — ще трябва да потеглям, струва ми се. Още веднъж искам да ви благодаря, господин Динсмийд, за вашето изключително гостоприемство в тежкия за мен момент.

Придружен от домакина си, той влезе в къщата да се сбогува с госпожа Динсмийд. Тя стоеше до прозореца с гръб към тях и не ги чу, като влизаха. Когато мъжът й весело извика: „Господин Кливланд е дошъл да се сбогува“, тя се сепна нервно и се извъртя, изпускайки нещо, което държеше в ръка. Мортимър го вдигна. Беше миниатюра на Шарлът, изработена в стил отпреди двайсет и пет години. Мортимър повтори думите си на благодарност, които вече бе изказал на мъжа й, и пред нея. Забеляза пак изплашените й очи и прикритите погледи, които му хвърляше изпод клепачите си.

Двете момичета ги нямаше наоколо, но на Мортимър не му се искаше да се разбере, че особено го интересуват; при това той си имаше собствено мнение по въпроса, което съвсем скоро щеше да се окаже вярно.

Беше изминал близо половин миля от къщата, на път към мястото, където предната нощ бе оставил колата си, когато храстите от едната страна на пътеката се разтвориха и пред него излезе Магдален.

— Трябваше да се видя с вас — каза тя.

— Очаквах ви — отвърна Мортимър. — Вие написахте SOS върху масичката до леглото ми снощи, нали?

Магдален кимна.

— Защо? — попита нежно Мортимър.

Момичето се извърна и започна да къса листа от храста.

— Не зная — започна тя, — честно казано, не зная.

— Кажете ми — настоя Мортимър.

Магдален пое дълбоко дъх.

— Аз съм практичен човек — каза тя, — не като ония, които си въобразяват разни врели-некипели. Вие, както разбирам, вярвате в духове и призраци. Аз не и когато ви казвам, че в тази къща има нещо много нередно — тя посочи хълма, — имам предвид, че има нещо смущаващо, което не е само ехо от миналото. То все се връща, откакто сме дошли тук. И всеки ден става все по-лошо: татко се промени, майка се промени, Шарлът се промени.

Мортимър я прекъсна:

— Джони промени ли се? — попита той.

Магдален го погледна, в очите й започна да се прокрадва разбиране.

— Не — каза тя, — сега като се замисля, не. Джони не се промени. Той е единственият, който си остана недокоснат от всичко тук. Снощи на чая също си остана недокоснат.

— А вие? — попита Мортимър.

— Аз се страхувах, много се страхувах, съвсем като дете — без да зная от какво. А татко беше странен, другояче не може да се нарече — странен. Говореше за чудеса и тогава аз започнах да се моля — наистина се молех — да стане някакво чудо, и вие почукахте на вратата.

Тя рязко спря и се загледа в него.

— Сигурно ви се струвам малко смахната — каза предизвикателно.

— Не — отвърна Мортимър, — напротив, изглеждате ми напълно нормална. Всички нормални хора имат предчувствия за настъпващата опасност.

— Вие не разбирате — каза Магдален. — Не се страхувах за себе си.

— За кого тогава?

Тя разтърси глава озадачена.

— Не зная.

А после продължи:

— Написах SOS съвсем несъзнателно. Беше ми хрумнало нещо абсурдно, без съмнение — че няма да ми позволят да си поговоря с вас. Имам предвид останалите. Не зная какво точно исках да ви помоля да сторите. И сега не зная.

— Няма значение — каза Мортимър. — Ще го направя.

— И какво можете да направите?

Мортимър се усмихна.

— Мога да помисля.

Тя го загледа малко усъмнена.

— Да — каза Мортимър, — могат да се направят много неща — повече, отколкото си мислите. Кажете ми, имаше ли някаква случайна дума или фраза, която да привлече вниманието ви снощи преди вечерята?

Магдален се намръщи.

— Струва ми се, не — каза тя. — Чух само как баща ми казваше на майка, че Шарлът е нейно олицетворение, а после се изсмя много особено, но в това няма нищо странно, нали?

— Не — бавно каза Мортимър, — освен, че Шарлът не прилича на майка ви.

За минута-две той остана замислен, после вдигна очи, за да види, че Магдален го гледа съвсем объркана.

— Приберете се, дете — каза той, — и не се безпокойте; оставете всичко на мен.

Тя послушно тръгна по пътеката към къщата. Мортимър се поразходи още малко, после се хвърли на зелената трева. Затвори очи, отърси от ума си всякакви съзнателни мисли или усилия и остави по повърхността му да се носят само някакви картини.

Джони! Винаги се връщаше към Джони. Джони, съвършено невинен, напълно освободен от цялата тази мрежа от подозрения и интриги, но въпреки това ос, около която се въртеше всичко. Спомни си как госпожа Динсмийд изпусна чашата върху чинийката си на закуска същата сутрин. Какво беше предизвикало вълнението й? Подхвърлената от него забележка за любовта на момчето към химикалите? В оня момент не беше осъзнал поведението на господин Динсмийд, но сега го виждаше ясно как седеше, понечил да поднесе чашата с чай към устата си.