Агата Кристи - Последният сеанс

Тя сниши глас и заговори с някакво страхопочитание.

— Случват се разни неща. Това не е фокусничество, случват се някои неща и затова ме е страх. Защото съм сигурна, мосю, че не е справедливо. Това е против природата и против Ie bon Dieu, и някой ще трябва да плаща.

Раул стана от стола си и като приближи до нея, я потупа по рамото.

— Успокой се, добринка ми Елиз — каза той усмихнат. — Знаеш ли, ще ти съобщя една добра новина. Днес е последният от тия сеанси, след днешния няма да има повече.

— Значи днес ще има? — попита старата жена подозрително.

— Последният, Елиз, последният.

Елиз поклати печално глава.

— Мадам не е добре — започна тя.

Но думите й бяха прекъснати, вратата се отвори и влезе висока красива жена. Беше стройна и грациозна, с лице на мадона от Ботичели. Лицето на Раул се озари и Елиз се оттегли бързо и тактично.

— Симон!

Той пое двете й издължени бели ръце в своите и целуна всяка поред. Тя промълви нежно името му.

— Раул, скъпи мой.

Отново целуна ръцете й, а след това я погледна напрегнато в лицето.

— Симон, колко си бледа! Елиз ми каза, че почиваш; нали не си болна, любима моя?

— Не, не съм болна — започна нерешително тя.

Той я поведе към канапето и седна до нея.

— Кажи ми тогава.

Медиумът се усмихна едва-едва.

— Ще ме сметнеш за глупава — измърмори тя.

— Аз? Да те сметна за глупава? Никога.

Симон издърпа ръката си от неговите. За миг-два остана съвършено безмълвна, взирайки се в килима. После заговори с тих, припрян глас.

— Страх ме е, Раул.

Той изчака за минута-две, предполагайки, че ще продължи, но тъй като тя-мълчеше, я окуражи:

— Страх те е от какво?

— Просто ме е страх — това е.

— Но.

Той я погледна изумен, а тя бързо отговори на погледа му.

— Да, може да е абсурдно, и все пак точно това изпитвам. Страх, нищо друго. Не зная от какво или защо, но през цялото време съм обхваната от мисълта, че ще ми се случи нещо ужасно.

Тя се взря пред себе си. Раул нежно я прегърна.

— Най-скъпа моя — каза той, — хайде, не се предавай. Зная от какво е — от напрежението, Симон, от напрегнатия живот на медиума. Ти се нуждаеш единствено от почивка — почивка и спокойствие.

Младата жена го погледна с благодарност.

— Да, Раул, прав си. Точно от това се нуждая — от почивка и спокойствие.

После затвори очи и леко се облегна назад на ръката му.

— И от щастие — промълви Раул в ухото и. Ръката му я притегли. Симон пое дълбоко дъх със затворени очи.

— Да — промълви тя, — да. Когато ме прегръщаш, се чувствам в безопасност. Забравям живота си — ужасния живот на медиум. Ти знаеш много, Раул, но дори и ти не знаеш какво значи всичко това.

Той усети как тялото й се сковава в прегръдката му. Очите й отново се разтвориха, взирайки се пред нея.

— Седя в кабинета си в тъмното, чакам и мракът е безпощаден, Раул, защото това е мрак на празнотата, на нищото. Нарочно си налагам да потъна в него. След това не знам нищо, нищо не усещам, но накрая идва бавното мъчително завръщане, събуждането от съня, и аз съм толкова уморена, ужасно уморена.

— Зная — промълви Раул, — зная.

— Толкова съм уморена — промълви отново Симон. Докато тя повтаряше думите, цялото й тяло като че ли се отпусна.

— Но ти си прекрасна, Симон.

Той пое ръцете й в своите, опитвайки се да я накара да сподели неговото въодушевление.

— Ти си единствена — най-големият медиум, който светът познава.

Тя разтърси глава и леко се усмихна на думите му.

— Да, да — настоя Раул.

После извади от джоба си две писма.

— Я виж тук, от професор Рош от „Салпетриер“, а това е от доктор Жьони от Нанси. И двамата те молят от време на време да работиш за тях.

— А, не!

Ненадейно Симон скочи на крака.

— Няма да работя, няма. Всичко това трябва да свърши — всичко. Ти ми обеща, Раул.

Раул се взря в нея учуден, докато тя стоеше и се олюляваше — почти като животинче, притиснато до стената. Той стана и пое ръката й.

— Да, да — каза той. — Разбира се, ще свърши, това е съвсем ясно. Но аз така се гордея с теб, Симон, затова споменах тия писма.

Тя хвърли към него бърз кос поглед, изпълнен с подозрение.

— Значи не искаш отново да работя?

— Не, не — каза Раул, — освен, ако ти самата не пожелаеш някой път, за тези стари приятели.

Тя го прекъсна развълнувана.

— Не, не, никога повече. Грози ме опасност. Казвам ти. Усещам я — голяма опасност.

За секунда сплете пръсти на челото си, после отиде до прозореца.

— Обещай ми, че никога повече няма да работя — каза тя още по-тихо през рамо.