Агата Кристи - Радио

— Несъмнено то ще бъде открито сред нейните книжа — продължи адвокатът с равен глас.

Чарлз не каза нищо. Страх го бе да се довери на езика си: Бе прегледал доста внимателно книжата на госпожа Хартър, поне достатъчно, за да е напълно сигурен, че между тях няма никакво завещание. Миг след това, когато бе вече в състояние да се владее, той обясни това. Собственият му глас звучеше нереално в ушите му, а по гърба му сякаш се стичаше студена вода.

— Проверил ли е някой вещите й? — запита адвокатът.

Чарлз отвърна, че личната и прислужница Елизабет е направила това. Господин Хопкинсън предложи да повикат Елизабет. Тя веднага дойде, сериозна и изправена, и с готовност отговори на зададените й въпроси.

Беше прегледала всички дрехи и лични вещи на господарката си. Бе абсолютно сигурна, че сред тях няма никакъв юридически документ, приличен на завещанието. Знаеше добре какво представлява то — сутринта преди смъртта нещастната й господарка го държала в ръцете си.

— Сигурна ли сте? — внезапно попита адвокатът.

— Да, господине. Самата тя ми каза. И ме накара да приема петдесет лири в банкноти. Завещанието беше поставено в дълъг син плик.

— Точно така — отвърна мистър Хопкинсън.

— Сега си спомням — продължи Елизабет, — че същият син плик беше тук, на тази маса, на следната сутрин — само че празен. Аз го поставих на писалището.

— Помня, че го видях там — каза Чарлз.

Той стана и отиде до бюрото. Миг след това се върна с плик в ръка и го подаде на господин Хопкинсън. Последният го разгледа и поклати глава.

— Това е пликът, с който миналия вторник изпратих завещанието.

Двамата мъже изгледаха Елизабет подозрително.

— Има ли още нещо, господине? — запита тя смирено.

— Засега не, благодаря.

Елизабет се запъти към вратата.

— Една минута — каза адвокатът. — Гореше ли огън в камината онази вечер?

— Да, господине. Там винаги гори огън.

— Благодаря. Това е достатъчно.

Елизабет излезе. Чарлз се наклони напред и положи разтрепераната си ръка на масата.

— Какво имате предвид? За какво намеквате?

Господин Хопкинсън поклати глава.

— Да се надяваме все пак, че завещанието ще се намери. Ако ли не.

— Е, ако не се намери?

— Боя се, че съществува само едно възможно обяснение. Вашата леля е помолила да й изпратим завещанието, за да го унищожи. Като не е искала да засегне Елизабет с това си решение, тя й е предала завещаната сума в брой.

— Но защо? — диво извика Чарлз. — Защо?

Господин Хопкинсън се изкашля. Суха кашлица.

— Вие нямахте ли, хм недоразумения с вашата леля, господин Риджуей? — промълви той.

Чарлз отвори уста от изненада.

— Не, разбира се — извика той разпалено. — Бяхме много внимателни и привързани един към друг до последната секунда.

— Аха! — изрече господин Хопкинсън, без да го погледне.

Внезапно Чарлз почувства с ужас, че адвокатът не му вярва. Кой знае какво бе дочул този сух кокалест старик. Навярно и до него бе достигнала мълвата за непочтените дела на Чарлз. При това в неговото предположение нямаше нищо неестествено — мълвата е стигнала и до госпожа Хартър и тогава между леля и племенник се е състояла разправия по въпроса.

А не беше така! Това бе един от най-горчивите мигове в кариерата на Чарлз; До този момент бяха вярвали на лъжите му. А сега, когато говореше истината, отказваха да му вярват. Каква ирония!

Не е възможно леля му да е изгорила завещанието! Не е възможно.

Мислите му изведнъж се изпариха. Каква бе тази картина пред очите му? Една стара дама с ръка на сърцето нещо се плъзва лист хартия полетял към нажежените до червено въглени.

Лицето на Чарлз потъмня. В следния миг той чу пресипнал глас — неговия собствен глас — да пита:

— А ако това завещание никога не бъде намерено?

— Съществува едно по-старо завещание на госпожа Хартър, което е още при мен. С дата септември 1920 г. Според него госпожа Хартър оставя всичко на своята племенница Мириам Хартър, сега Мириам Робинсън.

Какво казва старият глупак? Мириам? Мириам, с нейния безличен съпруг и четирите й сополиви изродчета? Цялата му изобретателност — за някаква си Мириам!

Телефонът до лакътя му рязко иззвъня. Той вдигна слушалката. Беше гласът на доктора, сърдечен и вежлив.

— Вие ли сте, Риджуей? Смятах, че ви интересува. Аутопсията току-що привърши. Причината за смъртта е точно както предполагах. Но всъщност сърдечната слабост е била много по-сериозна, отколкото подозирах, докато тя бе жива. И при най-добрите грижи не би могла да преживее повече от два месеца. Смятах, че ви интересува. Малко или много, би могло да ви утеши все пак.