Агата Кристи: Радио

После, почти прекъсвайки последната фраза, музиката на оркестъра отново зазвуча, шумна и нестройна. За миг-два госпожа Хартър остана неподвижна. Лицето й бе побеляло, а около устните изглеждаше посърнало и изпито.

Изведнъж тя се изправи и седна до писалището си. С разтреперана ръка написа следните редове:

ТАЗИ ВЕЧЕР В 9,15 ЧАСА ЧУХ ЯСНО ГЛАСА НА МОЯ ПОКОЕН СЪПРУГ. ТОЙ МИ СЪОБЩИ, ЧЕ ЩЕ ДОЙДЕ ДА МЕ ВЗЕМЕ В ПЕТЪК ВЕЧЕРТА В 9,30 ЧАСА. АКО УМРА НА ТОЗИ ДЕН И В ТОЗИ ЧАС, БИХ ИСКАЛА ТЕЗИ ФАКТИ ДА СТАНАТ ИЗВЕСТНИ, КОЕТО НЕСЪМНЕНО ЩЕ ДОКАЖЕ ВЪЗМОЖНОСТТА ЗА ОБЩУВАНЕ СЪС СВЕТА НА ДУХОВЕТЕ.

Госпожа Хартър прочете още веднъж написаното, постави листа в плик и го адресира. После натисна звънеца и тутакси се появи Елизабет. Госпожа Хартър стана от писалището и подаде току-що написаната бележка на старата жена.

— Елизабет — каза тя, — ако умра в петък вечерта, искам тази записка да бъде предадена на д-р Мейнъл. Не — Елизабет направи опит да протестира, — няма да спориш с мен. Ти често ми разказваш, че вярваш в предчувствия. Сега аз имам такова предчувствие. И още нещо. В завещанието си съм ти оставила 50 лири. Бих искала да ти оставя 100. Ако не мога да отида до банката, преди да умра, за това ще се погрижи господин Чарлз.

Както и преди, госпожа Хартър набързо прекъсна развълнуваните протести на разплаканата Елизабет. В изпълнение на решението си на следното утро старата дама поговори за това и с племенника си.

— Запомни, Чарлз, ако стане нещо с мен, Елизабет трябва да получи допълнително 50 лири.

— Много си мрачна тези дни, лельо Мери — весело подхвана той. — Какво трябва да стане с теб? Според д-р Мейнъл след двайсетина години ще празнуваме твоята стогодишнина!

Госпожа Хартър му се усмихна мило, но не отговори. След минута-две тя каза:

— Какво ще правиш в петък вечер, Чарлз?

Чарлз я погледна малко изненадано.

— Истината е, че семейство Юинг ме поканиха за партия бридж, но ако ти искаш да остана у дома.

— Не — решително заяви госпожа Хартър. — В никакъв случай. Говоря сериозно, Чарлз. Специално в петък вечер предпочитам да бъда сама.

Чарлз я погледна заинтригуван, но госпожа Хартър не му даде повече обяснения. Беше смела и решителна дама и чувстваше, че трябва сама да се справи със странните си преживявания.

В петък вечерта къщата беше абсолютно смълчана. Както обикновено, госпожа Хартър седеше в дълбокото кресло близо до камината. Всичко бе готово. Сутринта ходи до банката, изтегли 50 лири в банкноти и ги даде на Елизабет въпреки разплаканите й протести. Отдели и подреди всичките си лични принадлежности, а на едно-две от бижутата си сложи етикетчета с имената на приятели и роднини. Подготви и списък с инструкции за Чарлз. Устърският сервиз за чай да се даде на братовчедката Емма. Дълбоките чаши от севърски порцелан — на младия Уилям, и така нататък.

Сега тя погледна дългия плик в ръката си и извади от него сгънат документ. Това бе завещанието й, изпратено от господин Хопкинсън по нейно нареждане. Беше го прочела внимателно, но сега го прегледа още веднъж, за да си го припомни. Бе кратък, лаконично написан документ. Дарение от 50 лири на Елизабет Маршъл като възнаграждение за вярната й служба, две дарения по 500 лири на една сестра и една първа братовчедка и останалата част на любимия й племенник Чарлз Риджуей.

Госпожа Хартър поклати глава. Когато тя умре, Чарлз ще бъде богат. Е, момчето се бе държало толкова мило с нея. Винаги внимателен, всеотдаен, с весел нрав, и през цялото време я забавляваше.

Погледна часовника. Три минути до девет и половина. Беше готова. А беше и спокойна — напълно спокойна. Въпреки че няколко пъти си повтори тези думи, сърцето й биеше особено неравномерно. Самата тя едва съзнаваше това, но нервите й бяха опънати до крайност.

Девет и половина. Включи радиото. Какво ще чуе? Познатия глас, който ще съобщи прогнозата за времето, или онзи далечен глас на човека, умрял преди двайсет и пет години?

Но тя не чу нищо. Вместо това до нея долетя познат звук, който можеше добре да разграничи, но който тази нощ я накара да почувства една ледена ръка върху сърцето си. Суетене пред входната врата.

И отново същият звук. После из стаята премина вълна студен въздух. Сега госпожа Хартър не се съмняваше повече в своите усещания. Страхуваше се. Нещо повече — ужасяваше се.

Внезапно през ума й мина една мисъл: ДВАЙСЕТ И ПЕТ ГОДИНИ СА ДЪЛГО ВРЕМЕ. СЕГА ПАТРИК Е ЕДИН НЕПОЗНАТ ЗА МЕН ЧОВЕК.

Ужас! Това, значи, беше усещането й!