Агата Кристи - Когато има завещание

Чарлз кимна в знак, че е разбрал.

Предишната нощ, когато всички си бяха легнали, той бе извадил от задната страна на кутията на радиоапарата една жица, която стигаше до неговата спалня на горния етаж. Тъй като вечерта бе мразовита, бе помолил Елизъбет да запали огъня в стаята му и там бе изгорил изкуствена кестенява брада и бакенбарди. Няколкото одежди с викторианска кройка, принадлежащи на покойния му чичо, бе върнал обратно в миришещия на камфор сандък на тавана.

Смяташе, че е в пълна безопасност. Планът, който, макар и неоформен, за първи път се бе очертал в съзнанието му, когато доктор Мейнъл бе споменал, че леля му при добри грижи може да живее много години, чудесно бе успял. „Силен шок“ — бе казал доктор Мейнъл. Чарлз, нежният младеж, любимецът на възрастни дами се усмихна.

Когато докторът си отиде, той машинално продължи заниманията си. Трябваше да се уредят някои подробности по погребението. Да се посрещнат на гарата роднини, идващи отдалеч. Един-двама щяха да останат да нощуват. Чарлз подготвяше всичко делово и систематично, а в същото време мислите му течаха.

„Добре изпипана работа“, бе обобщеният им смисъл. Никой, най-малко покойната му леля, не знаеше в какво затруднено положение бе изпаднал. Развлеченията му, внимателно укривани от света, бяха го докарали до положение, от което пред себе си виждаше само очертанията на затвора.

Ако до няколко месеца не намереше значителна сума, щеше да бъде разобличен и разорен. А сега всичко беше наред. Чарлз само се усмихна. Благодарение на, нека го наречем — „грубата шега“, в която нямаше нищо престъпно, той бе спасен. Сега беше много богат. Не се тревожеше ни най-малко, защото мисиз Хартър никога не бе скривала намеренията си.

Като потвърждение на мислите му прозвуча съобщението на Елизъбет, която надникна в стаята да каже, че мистър Хопкинсън е дошъл и иска да го види.

— Най-сетне — помисли Чарлз, като едва подтисна желанието си да свирне, след което придаде на лицето си подходящо сериозно изражение и отиде в библиотеката. Поздрави изискания стар джентълмен, който повече от четвърт век бе юридически съветник на покойната мисиз Хартър.

След поканата на Чарлз адвокатът седна, покашля се сухо и навлезе в деловите въпроси.

— Не разбрах много добре писмото ви до мен, мистър Риджуей. Изглежда, вие считате, че завещанието на покойната мисиз Хартър се пази при нас?

Чарлз се втренчи в него.

— А нима не е… Чувал съм леля ми да твърди, че е у вас.

— О, точно така. То беше на съхранение при нас.

— Беше?

— Точно така. Мисиз Хартър миналата седмица ми писа с молба да й изпратя документа.

Чарлз се разтревожи. Обзе го предчувствие за бъдещи неприятности.

— Без съмнение то ще се окаже някъде из книжата й — продължи спокойно адвокатът.

Чарлз не отговори. Страхуваше се да си отвори устата. Вече бе прегледал съвсем подробно документите на мисиз Хартър; достатъчно добре, за да е напълно сигурен, че между тях няма никакво завещание. Минута-две по-късно, вече успял да се овладее, обясни това на адвоката. Собственият му глас му звучеше неестествено и имаше усещането, че по гърба му се стича струйка студена вода.

— Прегледал ли е някой личните й вещи?

Чарлз отговори, че Елизъбет, прислужничката й, го е сторила. Мистър Хопкинсън пожела да я извикат. Мрачна и строга, тя дойде, без да се бави, и отговори на зададените й въпроси.

Прегледала бе всички дрехи и вещи. Беше абсолютно сигурна, че между тях не е имало никакъв юридически документ, подобен на завещание. Тя имала представа как изглежда едно завещание — бедната й господарка го държала в ръцете си сутринта, преди да почине.

— Сигурна ли сте? — остро попита адвокатът.

— Да, сър. Тя сама каза какво е това. И ме накара да приема петдесет лири в банкноти. Завещанието бе в дълъг син плик.

— Точно така — потвърди мистър Хопкинсън.

— Сега започвам да разбиран — продължи Елизъбет, — същият син плик лежеше на тази маса сутринта след… но празен. Оставих го на писалището.

— Спомням си, че го виждах там — потвърди Чарлз.

Той стана и отиде до бюрото. Минута-две след това се върна, като носеше в ръка плик, който подаде на мистър Хопкинсън. Той го огледа и кимна.

— Този е пликът, в който изпратих завещанието миналия вторник.

И двамата мъже погледаха Елизъбет строго.

— Има ли още нещо, сър? — попита тя на свой ред.

— Засега не, благодаря ви.

Елизъбет се отправи към вратата.

— Един момент — обади се адвокатът, — беше ли запален огън същата вечер?