Агата Кристи - Когато има завещание

Като се убеди, че племенничките не оправдават очакванията, мисиз Хартър прехвърли вниманието си към племенниците. От самото начало Чарлз се бе оказал явен успех. Винаги бе любезно почтителен към леля си, слушаше спомените за нейната младост с подчертан интерес. В това отношение той бе пълна противоположност на Мириъм, която искрено се отегчаваше и не се опитваше да го скрие. На Чарлз никога не му доскучаваше и бе вечно в добро настроение, бе винаги весел. Всеки ден многократно повтаряше, че тя наистина е чудесна възрастна дама.

Напълно удовлетворена от новата си „придобивка“, мисиз Хартър бе писала на адвоката си писмо, в което изявяваше желание да направи ново завещание. То и бе изпратено, съответно одобрено и подписано от нея.

И сега дори по въпроса за радиото имаше вероятност Чарлз скоро да спечели нови лаври.

Мисиз Хартър, в началото враждебна, после примирена, накрая бе очарована. Наслаждаваше се на радиото далеч по-добре, когато Чарлз го нямаше. Лошото при него беше, че той не оставяше апарата на мира. Мисиз Хартър можеше да седи удобно в креслото си и да слуша симфоничен концерт или беседа за живота на Лукреция Борджия, или за живота на водните обитатели и да е много доволна и съвършено спокойна. Не беше така с Чарлз. Докато запалено се опитваше да хване някоя чужда станция, благозвучията се раздираха от нестройни писъци. Но вечерите, когато Чарлз вечеряше вън с приятели, мисиз Хартър се наслаждаваше истински на радиото. Завърташе две копчета, сядаше в удобното си кресло и с удоволствие изслушваше вечерната програма.

Около три месеца след поставянето на радиото се случи първата мистерия. Чарлз бе отишъл да играе бридж.

Същата вечер предаваха концерт от балади. Прочуто сопрано изпълняваше „Ани Лори“, когато по средата на песента се случи нещо странно. Музиката прекъсна, чу се бръмчене, прещракване, след малко и това изчезна. Настана тишина, след което в стаята се разнесе тихо жужене.

Без сама да знае защо, на мисиз Хартър се стори, че апаратът лови много далечна станция, а после ясно и отчетливо заговори мъжки глас с лек ирландски акцент:

— Мери, чуваш ли ме, Мери? Аз съм Патрик. Скоро ще дойда за теб. Ще бъдеш готова, нали, Мери?

Почти миг след това звуците на „Ани Лори“ изпълниха стаята.

Мисиз Хартър седеше неподвижно на стола си, ръцете й здраво стискаха дръжките. Сън ли беше? Патрик! Неговият глас! Гласът на Патрик тук, в тази стая. Не, сигурно е сънувала или може би халюцинира. Трябва да е задрямала за минута-две. Странен сън! Покойният й съпруг да й говори по ефира. Тя не се уплаши много. Какво й бе казал?

„Скоро ще дойда за теб. Ще бъдеш готова, нали, Мери?“

Дали беше… можеше ли това да бъде предзнаменование? Сърдечна слабост. Сърцето й. В края на краищата тя е жена на години.

— Предупреждение — ето какво е — каза гласно мисиз Хартър, надигайки се бавно и с мъка от креслото, и вярна на себе си, добави: — Толкова пари отидоха на вятъра за асансьор!

На никого не каза за случилото се, но следващите няколко дни бе замислена и разсеяна.

Не след дълго мистерията се повтори. Пак бе сама в стаята. Радиото, което предаваше избрани оркестрови пиеси, замлъкна така внезапно, както и преди. Отново настъпи тишина, отново същото чувство за отдалеченост и накрая се разнесе гласът на Патрик, не такъв, какъвто бе приживе, а отекващ, далечен, странно призрачен:

— С теб говори Патрик, Мери. Ще дойда за теб много скоро…

Последва познатото прещракване, бръмчене и избраните оркестрови пиеси зазвучаха с пълна сила.

Мисиз Хартър вдигна поглед към часовника. Не, по това време нямаше навик да заспива. Будна и с пълно съзнание бе чула гласа на Патрик. Не беше халюцинация, убедена бе. Смутена, тя се опита да си спомни всичко, което Чарлз й бе казал за теорията на радиовълните.

Възможно ли беше наистина Патрик да й бе говорил? Можеше ли истинският му глас да долети през пространството? Сети се, че Чарлз бе споменал за „празнини по скалата“. Може би липсващите вълни обясняваха всички тези психологически явления? Не, няма причина да не е така. Чула бе Патрик. Той се бе възползувал от възможностите на съвременната наука, за да подготви жена си за това, което предстоеше скоро да се случи.

Мисиз Хартър позвъни на прислужничката си Елизъбет.

Тя бе висока, суха, шейсетгодишна жена. Зад строгата си външност криеше премного обич и нежност към господарката си.

— Елизъбет — започна мисиз Хартър, когато преданата прислужница се появи. — Спомняш ли си какво ти бях казала? Горното ляво чекмедже на моя скрин. Заключено е с дългия ключ с бяло етикетче. Всичко е готово.