Агата Кристи - Когато има завещание

— Готово за какво, госпожо?

— За погребението ми — изсумтя мисиз Хартър. — Много добре знаеш за какво, Елизъбет. Ти самата ми помогна да сложа там нещата.

Лицето на Елизъбет се раздвижи особено.

— О, госпожо — простена тя. — Не мислете за такива неща. Намирам, че видът ви е по-добър.

— Всички ние все някога ще трябва да си отидем — заяви делово мисиз Хартър. — Минах седемдесетте, Елизъбет. Хайде, хайде, не бъди глупачка. Ако ще ревеш, излез и плачи някъде другаде.

Елизъбет се оттегли, като не спираше да подсмърча.

Мисиз Хартър гледаше след нея, изпълнена с обич.

— Милата стара глупачка, но е вярна и предана. Трябва да видя колко съм й оставила — петдесет или сто лири. Редно е да са сто.

Този въпрос разтревожи възрастната жена и на следващия ден тя писа на адвоката си, като го молеше да й изпрати завещанието, за да може да го прегледа. Същия ден по време на обеда Чарлз й зададе на масата въпрос, който я сепна.

— Впрочем, лельо Мери — започна той, — кой е онзи смешен тип в стаята за гости? Имам пред вид портрета над камината. Старото конте с брада и бакенбарди.

Мисиз Хартър му хвърли хладен поглед.

— Това е чичо ти Патрик на младини — рече тя.

— О, виж ти! Ужасно съжалявам, лельо Мери. Не исках да бъда груб.

Мисиз Хартър прие извинението с гордо кимване.

Чарлз доста разколебан продължи:

— Просто се чудех. Разбираш ли…

Той замлъкна нерешително и мисиз Хартър остро попита:

— Е? Какво щеше да кажеш?

— О, нищо — побърза да отклони отговора Чарлз. — Не е нещо важно.

За момента старата жена не каза нищо повече, но когато останаха сами, тя отново повдигна въпроса:

— Чарлз, искам да ми кажеш, какво те накара да ме попиташ за портрета на чичо ти?

Чарлз изглеждаше притеснен.

— Вече ти казах, лельо Мери. Нищо освен глупавата ми фантазия… нищо сериозно.

— Чарлз — обърна се към него мисиз Хартър с най-властния си тон, — настоявам да ми кажеш!

— Добре, мила лельо, щом настояваш. Въобразих си, че го видях, човека от портрета, искам да кажа, да гледа вън през крайния прозорец, когато се връщах с колата. Предполагам, било е светлинен ефект. Чудех се кой, за бога, може да бъде, лицето беше като… като човек, живял през първите години от царуването на кралица Виктория, ако разбираш какво имам пред вид. Елизъбет ми каза, че в къщата няма нито гостенин, нито непознат, а по-късно вечерта случайно се отбих в стаята за гости и тогава видях портрета над камината. На него бе нарисуван същият човек, когото видях да гледа през прозореца. Навярно е лесно обяснимо. С подсъзнанието и така нататък. Преди това трябва да съм видял платното, без Да съм го осъзнал, а после просто да съм си представил лицето от портрета.

— Крайния прозорец ли? — запита мисиз Хартър рязко.

— Да, защо?

— Просто така.

Все пак тя бе уплашена. Тази стая в миналото беше тоалетната стая на съпруга й.

Същата вечер Чарлз отново отсъстваше. Мисиз Хартър слушаше радио с трескаво нетърпение. Ако за трети път чуеше загадъчния глас, щеше да е сигурна, и то без сянка от съмнение, че наистина е в контакт с друг свят.

Макар сърцето й да биеше ускорено, тя не се изненада, когато чу познатото прекъсване и след обичайната пауза от гробна тишина слабият, идващ отдалече глас на ирландец отново заговори:

— Мери, вече бъди готова… В петък ще дойда за теб… Петък в девет и половина… Не се страхувай, няма да боли!… Бъди готова!

Шумните нестройни звуци на оркестъра почти прекъснаха последната дума.

За минута-две мисиз Хартър остана съвсем неподвижна. Лицето й бе побеляло, а устните й бяха сини и сбръчкани.

Не след дълго тя стана, отиде до писалището си и с леко разтреперана ръка написа следното:

„Тази вечер в девет и половина ясно чух гласа на покойния ми съпруг. Съобщи ми, че ще дойде за мен в петък в девет и половина. Ако умра в този ден и час, бих искала фактите да станат известни като неподлежащо на съмнение доказателство за възможността за контакт със света на духовете.

Мисиз Хартър прочете написаното, запечата го в плик и написа адреса. После позвъни и Елизъбет веднага се появи. Мисиз Хартър стана от писалището и подаде току-що написаната бележка на възрастната жена.

— Елизъбет — каза тя, — ако в петък вечерта умра, бих искала това писмо да бъде предадено на доктор Мейнъл. Не — спря тя протестите на жената, — недей да спориш! Често си ми казвала, че вярваш в предчувствия. Сега аз имам предчувствие. И още нещо. В завещанието си съм ти оставила петдесет лири. Искам да получиш сто. Ако не съм в състояние да отида до банката, преди да умра, мистър Чарлз ще се погрижи.