Агата Кристи - Когато има завещание

И както по-рано мисиз Хартър прекъсна протестите на обляната в сълзи Елизъбет. Решена да изпълни намеренията си, възрастната жена каза на племенника си на следващата сутрин:

— Чарлз, помни, че ако с мен се случи нещо, за Елизъбет трябва да има петдесет лири допълнително.

— Много си мрачна тези дни, лельо Мери — бодро отвърна Чарлз. — Какво има да ти се случва? Според доктор Мейнъл след около двайсет години ще празнуваме стотния ти рожден ден.

Мисиз Хартър му се усмихна с обич, но не отговори. След минута попита:

— Какво ще правиш в петък вечер, Чарлз?

Чарлз изглеждаше малко учуден.

— Всъщност семейство Юингз ме поканиха на бридж, но ако предпочиташ да остана в къщи…

— Не — решително отказа мисиз Хартър. — Попитах, защото от всички вечери точно тази най-много държа да съм сама.

Чарлз я погледна с любопитство, но мисиз Хартър не го удостои с по-нататъшна информация. Тя бе смела и решителна старица. Чувствуваше, че трябва сама да премине през необичайното си преживяване.

Петък вечерта завари къщата смълчана. Както обикновено мисиз Хартър седеше във високото си кресло, дръпнато до камината. Бе направила всичките си приготовления. Сутринта бе ходила до банката да изтегли петдесет лири и бе връчила банкнотите на Елизъбет въпреки сълзите и протестите на жената. Бе подредила всичките си вещи и на едно-две бижута бе закачила бележки с имената на приятели и роднини. Приготвила бе и списък с наставления за Чарлз: уестърският чаен сервиз — за братовчедката Ема, севърският порцелан за младия Уилиям и т.н.

Сега гледаше дългия плик в ръката си и извади от него един сгънат документ. Това беше завещанието й, изпратено по нейно искане от мистър Хопкинсън. Вече го бе чела внимателно, но сега отново го преглеждаше, да си припомни някои неща. Документът бе кратък. На Елизъбет Маршал — посмъртен дар от петдесет лири за вярната й служба; на сестра си и първата си братовчедка завещаваше по петстотин лири и останалото оставяше на любимия си племенник Чарлз Риджуей.

Мисиз Хартър поклати няколко пъти глава. Чарлз ще бъде много богат, когато тя умре. Да, с нея се държеше като добро и мило момче. Винаги сърдечен, винаги нежен и постоянно я забавляваше с веселите си шеги.

Тя погледна часовника. Оставаха три минути до девет и половина. Е, добре, готова е. Беше спокойна, съвсем спокойна. Макар последното изречение да си го повтори няколко пъти, сърце го и биеше особено и неравномерно. Едва ли го съзнаваше, но напрегнатите й нерви бяха опънати до краен предел.

Девет и половина. Радиото бе пуснато. Какво ли щеше да чуе? Познат глас, съобщаващ прогнозата за времето, или онзи далечен глас на мъжа, починал преди двадесет и пет години.

Не чу нито едното, нито другото. Долови познат шум, който знаеше добре, но който тази вечер я накара да почувствува как ледена ръка ляга върху сърцето й. Шум пред входната врата.

След малко отново се повтори. Като че ледено студен вятър мина през стаята. Сега мисиз Хартър не се съмняваше в чувствата си. Тя се страхуваше. Това бе нещо повече от страх, това бе ужас.

През ума й внезапно мина мисълта: „Двадесет и пет години са много време. За мен Патрик е чужд човек.“

Ужас! Обземаше я ужас.

Навън се чуваха тихи стъпки… тихи, несигурни стъпки. После вратата безшумно се отвори…

Мисиз Хартър залитна, олюля се, с очи, вперени в отворената врата. Нещо се плъзна между пръстите й и падна в огъня.

Чу се сподавен вик, който замря в гърлото й. На прага в полумрака се изправи позната фигура с кестенява брада, бакенбарди и старомодно викторианско палто.

„Патрик бе дошъл за нея!“

Сърцето й подскочи от страх и спря. Тя се свлече безжизнена на пода.

Там я намери един час по-късно Елизъбет.

Веднага бе повикан доктор Мейнъл, а Чарлз Риджуей бързо бе призован от играта на бридж. Нищо не можеше да се направи. Нямаше човешко същество, което да бе в състояние да помогне на мисиз Хартър.

Едва два дни по-късно Елизъбет си спомни за бележката, дадена от господарката й. Доктор Мейнъл я прочете с голям интерес и я показа на Чарлз Риджуей.

— Много странно съвпадение — забеляза той. — Леля ви е имала халюцинации и е чувала гласа на покойния си съпруг. Трябва така да се е напрегнала, че вълнението се е оказало фатално, а когато моментът е дошъл, тя е починала от шока.

— Самовнушение?

— Нещо подобно. Ще ви съобщя данните от аутопсията колкото може по-скоро, макар да съм убеден в резултата. При тези обстоятелства аутопсията е желателна, макар да е чиста формалност.