Елин Пелин: Любов

Поп Лука седна на стола край огъня на който играеха светли пламъци, и не каза нищо.

— Хайде легни си, цял ден те е пекло слънцето — каза пак благо жена му.

— Не ми се спи — отговори попът и след малко добави: — Аз изгоних Добряна…

Ивка, която работеше нещо наведена над водника, стреснато се изправи и погледна баща си. Баба попадия, озадачена, продължително изгледа мъжа си. В къщата настъпи мълчание. Светлите пламъци на огнището се тъй радостно играеха и по белите стени, по съдовете и по нещата из къщи трептеше милава и радостна светлина. Котката сладостно мъркаше на пезула. Поп Лука замислено бе навел глава и нервно тракаше дълга божигробска броеница. Лицето му беше неподвижно и не изразяваше нищо. По него също тъй играеше тихата светлина на огъня и го осветляваше странно. След дълго и мъчително мълчание той, без да мръдне, проговори като на себе си:

— Трябваше да го изгоня — и въздъхна недоволно.

— Е, па защо така? — попита попадията.

— Нека ти каже Ивка — рече обидено попът, без да погледне дъщеря си.

— Е, човече, пък ти! — каза баба попадия с желание да заглади работата.

— Ивка ще ти каже — повтори попът.

Ивка, която стоеше с някакъв съд в ръка, остави го на водника и се обърна, тури ръце на очи и тихо заплака. Това нещо повече разгневи баща й.

— Ти плачеш, а? — кресна той. — Знам защо плачеш… Вън!

— Де, не кори детето, бе човече — каза попадията.

— Да се махне, да я не гледам. Ще я пребия!

— Я пък ти! Полудял ли си, попе?

— Мълчи! И ти си крива.

Ивка излезе вън. Попадията взе да мъмри попа. Той й кресна нещо, па през малката врата слезе в градината и като запуши нервно цигара, почна да се разхожда назад-напред, преследван от своята тъмна голяма сянка.

Селото отдавна бе заспало в прегръдките на тая прохладна и чудна юлска нощ. Луната весела и пълнолика си плуваше по небесата. Никъде нищо се не чуваше. Само селската воденица глухо и отдалечено шумеше. Схлупените селски къщици, смирено сгушени из овошките, сладостно почиваха, грижливо пазейки морни, разнебитени от трудове селяци. Високо над тъмния селски пейзаж блещеше срещу луната черковният кръст, талисман на селските надежди, утешител на измъчените сърца. Близо край черковатау, като мрачни великани монаси, стърчеха ред високи тополи.

Поп Лука нервно се разхождаше из градината и мислеше.

В миг един ужасен женски писък процепи тишината, вдигна се отчаяно и грозно и, сякаш отразен от небесния купол, падна над селото, страшно и зловещо. После повтори, потрети. Злокобно завиха събудени псета. Настръхна нощта.

Попът се спря изумен и поразен. Пред него изневидяло и бързо пристъпи баба попадия, уплашена, обезумяла, прилична на луда и го задърпа за расото. После, като се хвърли отчаяно на земята, припищя пак.

И над селото отново проехтя тоя вик — грозен, зловещ и безумен.

Попът изтръпна.

— Попадийо, стани — вдигна я той уплашен, — що има?

Тя с ужас го дърпаше за расото, занемяла и отчаяна.

— Ивка? Къде е Ивка? — запита поп Лука, изумен от смътно и грозно предчувствие.

Попадията, без да може да проговори, го теглеше за расото към къщата, като се навеждаше до земята, движена от задушени ридания, които излизаха от гърдите й като скимтения.

В сянката под стълбата лежеше Ивка, кървава и безжизнена… Попадията падна на трупа й.

Из всички улици на селото затичаха хора, сънни, уплашени, и изпълниха двора на дядови попови. Екнаха писъци и плачове. Ивка лежеше мъртва. Тя бе забила остър нож в сърцето си и безжизнената й ръка го държеше още там. Луната хвърляше блага светлина върху нейното мило и бледо лице с гъсти черни склопени ресници. По бялата риза, която скриваше буйните й гърди, личеха като трендафили червени петна. Младите Ивкини другарки заобиколиха мъртвата си дружка и тъжно заплакаха и занареждаха. Баба попадия бе примряла.

А поп Лука, прикрепван от хората, по-висок от всички, стоеше там и безсмислено гледаше, като махаше обезумяло и безсилно ръце.

Хората се трупаха учудени и се питаха какво накара това младо и добро момиче да забие в сърцето си нож. Един старец, като се прекръсти, рече:

— Ние сме стари… Ние не можем да разберем младите сърца.

© 1903 Елин Пелин

Публикуван за пръв път в сп. Демократически преглед, I, кн. 20, юли 1903, с. 400–402, под заглавие „Лятна нощ“, и подзаглавие „Разказ от Елин Пелин“. С доста поправки включен в Разкази, т. I, 1904, и почти без изменения в последвалите издания на Разкази, т. I. Наново цялостно поправен и включен в СI 1 1 Съчинения на Елин Пелин. Под редакцията на Т. Боров, С., к-во „Хемус“, т. I, 1-о изд. 1938 , 1938. с. III 117.