Джейн Кренц - Отдаването

— Ваш слуга, лейди Нетълшип — промърмори той, докато се покланяше над обсипаната с пръстени ръка. — Виждам, че прекрасните очи на Виктория са запазена марка за вашето семейство.

— Много сте мил, милорд. Седнете, ние ви очаквахме. Виктория, остави, моля те, тези бръмбари и ела да поздравиш нашия гост — лелята обърна леко главата си към своята племенница и се усмихна.

Лукас се изпълни със задоволство — въпреки всичко тя не бе променила решението си. Той се изправи с усмивка и се обърна да види Виктория, която седеше тихо до прозореца в дъното на стаята. Нищо чудно, че не я зърна веднага. Тя бе облечена в бяло и жълто, които се сливаха със златистите пердета зад нея. Нейната неподвижност му подсказа, че тя предварително бе избрала тази позиция, за да може да го наблюдава скришом за известно време, когато той влезе. Веждите на Лукас се повдигнаха от изумление и признание за нейната находчивост. Нищо не може да замести първия поглед над противника, преди да си го срещнал очи в очи. Беше ясно, че той не е единственият човек тук, който разбира от стратегия.

— Добро утро, мис Хънтингтън. Помислих си за момент, че сте открили друг ангажимент за днес.

Тя се придвижи бавно напред, като меките й чехли не издаваха никакъв шум по килима. Държеше някаква плоска кутия в ръцете си, а в очите й играеха палави огънчета.

— Как е възможно да си помислите, че ще забравя за вашето посещение тази сутрин?

— Никой не може да бъде напълно сигурен в женската памет — Лукас се наведе над грациозно подадената ръка. Пръстите й бяха хладни и той разбра, че не е толкова уверена, както изглеждаше. Това го зарадва.

— Уверявам ви, че паметта ми е отлична.

— Разбира се, за един мъж не само женската памет изневерява. Понякога жената просто променя мнението и намеренията си — отвърна той.

Виктория наведе глава, като го преценяваше не без сериозна причина.

— Моля ви, седнете. Интересувате ли се от бръмбари?

— Бръмбари? — Лукас чак сега погледна в кутията и видя добре подредени мъртви насекоми. Те бяха внимателно поставени в редици според големината си, като се почне от най-едрия — истинско чудовище, та до най-малкия. — Ще бъда откровен с вас — никога не съм проявявал голям интерес към бръмбарите.

— О, има прекрасни бръмбари, нали, лельо Клео?

— Прекрасна сбирка — съгласи се с ентусиазъм лейди Нетълшип. — Събра ги лейди Уудбъри, член на нашето малко общество.

— Изключително! — Лукас седна бавно, като не сваляше очи от Виктория, която се намести до своята леля.

— Някои хора се чудят как лейди Уудбъри е успяла да убие толкова много едри насекоми.

— По най-обикновения начин, предполагам — каза Клео. — Като ги е хващала за крилата или е използвала камфор.

— Вие събирате ли насекоми, мис Хънтингтън? — попита Лукас.

— Не. Страхувам се, че нямам сили за това — тя погледна към кутията. — Знаете ли, бедните животни понякога не умират веднага.

Той я изгледа в профил и каза:

— Желанието да оцелееш може да бъде изключително силно.

— Да — тя постави похлупака върху кутията с бръмбарите.

— Страхувам се, че моята племенница е твърде мекушава за тази област на природните изследвания — рече Клео, като се усмихваше.

— Ще си позволя да отбележа, че предпочитам ботаниката и градинарството пред изучаването на насекоми.

— Вашите интереси са твърде разностранни — заключи Лукас.

— Смятате ли, че са ограничени? — тя го загледа, явно засегната, а в очите й блестяха подигравателни огънчета.

Лукас усети клопката, в която попадна.

— Ни най-малко. За краткото време на познанството ни вие изпъкнахте като жената с най-необикновен ум, която познавам.

— Вие да не сте специалист по градинарство и ботаника, сър? — Клео го загледа с интерес.

— Както може би сте чули, аз скоро получих титлата си и открих, че наследството разшири моя кръг от интереси. Изглежда, ще трябва да науча за градинарството и други подобни дейности доста неща, ако възнамерявам да извърша подобрения в именията си — отвърна Лукас.

— Тогава, без съмнение, ще се заинтересувате от акварелите на Виктория и нейните рисунки на растения — Клео изглеждаше доволна.

Виктория моментално се изчерви, което учуди Лукас.

— Лельо Клео, сигурна съм, че милордът не се интересува ни най-малко от моите драсканици.

— Уверявам ви, че се интересувам, и то много — каза бързо Лукас.

Всичко, което караше Виктория да се изчервява, я правеше още по-привлекателна.