Джейн Кренц - Отдаването

В своите младежки години Мейтлънд Колбрук се бе отдал на разврат, алкохол и живот. Изчезна от обществото, след като получи наследството, намаляло още по времето на баща му. Той се бе превърнал в ексцентричен саможивец, като прекъсна всички връзки не само със своите познати в Лондон, но и със своите роднини. Върна се в провинцията, за да наглежда малкото, което беше останало от неговите имоти. Той не се ожени и когато краят му дойде преди няколко месеца, без охота даде наследството си на своя племенник, когото едва познаваше.

Лукас помнеше добре разговора. Мрачната господарска спалня, с нейните мръсни завеси и оръфани мебели, изглеждаше прекрасно в сравнение с Мейтлънд Колбрук — посърнал, с бледо лице, проснат на старо дъбово легло с бутилка порто до него.

— Тук всичко е твое, племеннико, и най-последната проклета педя от Стоунвейл. Ако имаш малко здрав разум, ще избягаш и нека всичко да изгние в земята. Нищо добро никога не е спохождало тези земи — изхриптя той, като хвана с костеливите си пръсти мръсното одеяло и изгледа студено Лукас…

— Може би защото никой през последните години не е вложил нито пари, нито време в тях — отбеляза горчиво Лукас. Всеки глупак можеше да види, че тази земя има потенциал — тя бе плодородна и можеше да се отблагодари богато. Парите бяха ключът към възстановяване на Стоунвейл; парите и един лорд, който да се грижи за хората и за имота.

— Няма смисъл да се хабят пари за Стоунвейл, казвам ти. Мястото е прокълнато. Питай когото искаш наоколо. Така е от много поколения насам. Слабо плодородие, мързеливи селяни, непостоянни води. Нищо не си струва да бъде запазено. Би трябвало да се продаде това проклето място. Знаеш ли защо не успях? — продължи възрастният мъж със сух и стържещ глас.

Умиращият граф се опря на едно отворено чекмедже на нощната масичка. Неговите треперещи пръсти търсеха нещо вътре, след което той затвори чекмеджето и си отдъхна от усилието, което бе направил. После хвърли нещото на Лукас, който моментално го сграбчи.

Когато си разтвори ръцете, Лукас се втренчи в кръглото парче от кехлибар, закачено на тънка верижка. На медальона бяха гравирани две фигури по такъв майсторски начин, че изглеждаха като две мънички човечета, замръзнали за вечни времена върху прозрачния, златист камък. Ясно се виждаше, че това бяха образите на рицар и неговата дама.

— Какво е това, сър? — попита Лукас, като сви пръсти около медальона.

— Проклет да съм, ако знам. Подарък от баща ми малко преди да умре. Твърдеше, че го е намерил в стария лабиринт в центъра на южната градина. Местните предания казват, че изобразява легендата.

— Каква легенда? — Лукас загледа медальона.

Мейтлънд стана почти лилав от внезапна ярост.

— Легендата, заради която животът ми мина напразно, заради която нямам син. Легендата за Кехлибарения рицар и неговата дама.

— Има ли истина в нея?

— Иди и питай някой от магьосниците в селото, ако искаш да научиш приказката. Имам по-добри неща за правене, отколкото да ти разправям легенди.

Мейтлънд получи пристъп на тежка кашлица и Лукас веднага наля една чаша порто и я поднесе към бледите, тънки устни. Чичо му отпи една голяма глътка и се съвзе.

— Тук не е хубаво. Сам виждаш — продължи Мейтлънд Колбрук. — Няма нищо, никога не е имало и никога няма да има. Лош късмет за цялото окаяно имение. Послушай ме и се махни. Не се опитвай да спасиш нещо.

Лукас погледна собственически кехлибарения медальон й внезапно се изпълни със смелост и решителност.

— Знаеш ли, чичо, ще пренебрегна твоя съвет! Аз ще спася Стоунвейл, сигурен съм!

Мейтлънд Колбрук го погледна с кръвясали и отегчени очи.

— И откъде ще намериш толкова пари? Чух, че си бил майстор на картите, но с тях не можеш да спечелиш един стабилен доход, който да ти позволи да спасиш имението. Знам, защото го опитах и аз в младежките си години.

— Тогава ще трябва да намеря друг начин, за да си набавя парите, нали?

— Другият възможен начин е да примамиш някоя богата наследница, но това е по-лесно да се изрече, отколкото да се направи. Нито една свястна жена от висшето общество, която има пари, не би ги похарчила за един безпаричен граф. Нейното семейство ще се погрижи за нея много по-добре, отколкото ти.

— Може би аз ще търся малко под висшето общество — Лукас погледна чичо си.

— Ще си губиш времето. По дяволите, знам какво си говорите в клубовете! Винаги е имало много спекулации около идеята — предложение за титла в замяна щерката на търговец, която идва придружена от наследство. Истината е, че това не става често. Пари за пари се женят и това е истината както за буржоата, така и за аристократите.