Джейн Кренц - Отдаването

— Моля Ви, извинете ме! — Тя бързо се усмихна на придружителя си и отвори бележката.

— Разбира се. Нищо сериозно, надявам се?

Виктория прочете краткото съобщение, като се надяваше Потбъри да не забележи, че пръстите й трепереха под красивите ръкавици.

Елате веднага, ако животът и честта на съпруга ви имат някаква стойност за вас. Една карета ви чака на ъгъла, с дрехите, от които ще имате нужда. Кочияшът ще ви даде инструкции, когато пристигнете. Времето е много ценно.

— Не — каза Виктория, като се усмихваше много ведро на Потбъри. — Всичко е наред. Просто кратка бележка от една приятелка, за да ми съобщи, че е отишла да подиша малко чист въздух в градината. Кани ме да я придружа. Предполагам, че е решила, че е по-лесно за някои от лакеите да ми донесе съобщението в тази тълпа, отколкото тя самата да си пробива път до мен. Ще ме извините ли?

— Естествено. — Потърби изискано се наклони над ръката й. — Забавлявайте се. Градините на лейди Атертън са доста просторни. Още веднъж моите поздравления за сватбата ви със Стоунвейл! Той е добър човек.

— Да, нали?

Виктория незабелязано прибра наметалото си, обяснявайки, че отива в градината за няколко минути и че навън е доста студено. След това много дискретно се измъкна през един от френските прозорци.

Не след дълго тя се озова в неосветената част на грижливо поддържаната градина на лейди Атертън. Няколко редици подрязан жив плет и изкусно подрязани дървета в най-различни форми я закриваха от прозорците на балната зала. Градините на Джесика Атертън бяха като самата Джесика Атертън, заключи Виктория — красиви, съвършени, недосегаеми. Изкачването на стената й отне известно време. Беше принудена да повдигне роклята си нагоре, до самия край на бедрата си, за да може да се справи с положението, и през ума й бързо мина мисълта — какво би казал Лукас, ако види колко много се показва от краката й. При тази мисъл очите й се напълниха със сълзи и тя ги избърса веднага. Щеше да причини нещо зверско на Еджуърдс веднага щом го открие, ако Лукас вече не го е направил.

Виктория сбърчи носа си при вонята, която идваше от алеята, после си сложи наметалото и вдигна качулката върху главата си. След това бързо се отправи към ъгъла.

Един кочияш я чакаше. Очевидно полупиян, той повдигна нагоре шапката си с присмехулен жест на почитание:

— Предполагам вие сте дамата, която чакам.

Виктория не каза нищо, като осъзна, че той сигурно си мисли, че ще я води на тайна среща с любовника й. Тя се скри още по-дълбоко в наметалото си и бързо се качи в кабриолета. Колата се раздруса и потегли, преди тя да се беше настанила удобно и почти загуби равновесие.

Когато се протегна и се подпря, ръката й докосна една торба. Веднага се досети, че в нея се намират дрехите, които трябваше да облече.

Докато навличаше бричовете, ризата и ботушите от чантата, стомахът й се сви и тя осъзна с ужас, че това не е съвпадение. Този, който й беше изпратил бележката, трябва да е знаел, че тя има навика да носи мъжки дрехи през нощта. Щом този някой знае тази тайна, може би знае и другите.

„Само призрак би могъл да знае такива неща“ — помисли си тя, или някой, който я преследва като призрак, така, както тя бе преследвала Самюъл Уитлок по коридорите на собствената му къща. Виктория потрепера.

Реши, че не трябва да мисли сега за това. Бързо се преоблече в мъжките дрехи. Наистина, не трябваше да мисли за това. Единственото нещо, което имаше значение, бе да спаси Лукас.

Виктория почувства силно гадене в стомаха си, когато каретата спря пред „Зеленото прасе“. Изборът на мястото също не беше съвпадение. Някой знаеше всичко.

С треперещи ръце тя отново си сложи наметалото върху мъжките дрехи, които беше облякла, и си наметна качулката. След това бързо сгъна роклята и останалите разхвърляни дрехи и ги набута в торбата.

— Третата стая на горния етаж — промърмори кочияшът, докато тя слизаше от колата. — Повярвайте ми, ще се забавлявате добре. Винаги с качество, за разлика от нас, останалите, които трябва да работим, за да си изкараме прехраната. — Той дори не си направи труда да я погледне, докато отпиваше поредната глътка от плоското шише. После изплющя с юздите и потегли.

Виктория изчака, докато каретата се изгуби от погледа й, след това свали наметалото и си сложи високата шапка, която й бяха оставили. Поемайки дълбоко въздух и изправяйки раменете си, тя смело прекрачи прага на входната врата на комарджийницата.