Джейн Кренц - Отдаването

— Съвсем ясно, милорд. Уверявам ви, че добре изразихте мнението си. Честно да ти кажа, Лукас, понякога имаш ужасния навик да действаш обезсърчително върху неща, които пряко ме засягат.

— Прости ми, скъпа моя, но понякога ти имаш ужасния навик да ми излизаш с най-идиотските предложения, които някога съм чувал. Сега се върни при твоите приятели. Ще се върна колкото се може по-скоро.

— А аз ще изискам пълен отчет, колкото се може по-скоро, след като се върнеш в балната зала.

— Да, мадам.

Тя постави ръката си върху неговата и изведнъж в очите й се появи напрежение.

— Лукас, обещай ми, че ще бъдеш много внимателен.

— Сигурен съм, че няма никаква опасност — каза той успокояващо. — Но ти обещавам. — След това леко се намръщи, като видя деколтето на роклята й. — Единствената истинска опасност тази вечер се състои в това, че можеш много лошо да простудиш гърдите си.

— Ще се опитам да се стопля с танцуване — тя се усмихна. — Тръгвай, Лукас, и бързо се връщай!

Той искаше да я целуне по прекрасните устни, но знаеше, че сега е невъзможно. Подобна публична проява на чувства би била доста скандална. Абсолютно немислима! Освен това, едва ли щеше да престане да мисли за нея.

— Вики?

— Да, Лукас?

— Все още ли ме смяташ просто за един толерантен съпруг?

— Твърде толерантен, милорд — каза тя оживено.

Той се обърна и започна да се придвижва през тълпата към прозорците. Изгуби известно време, тъй като не искаше да привлича вниманието върху себе си. Напусна залата, когато се убеди, че никой не би сметнал за нередно той да излезе навън, за да подиша чист въздух.

Градинската стена на Атертънови не бе по-трудна за прескачане, отколкото тази на лейди Нетълшип. Лукас откри сред тухлите няколко пролуки, изпълнени с бръшлян, и малко по-късно вече бе прескочил върха, като успешно се приземи от другата страна. Озова се в една тясна алея, където беше тъмно като в рог. Тя вонеше ужасно, както всички алеи в Лондон, но това не го притесни. Заобиколи, за да стигне до предната част на къщата, и мина през една групичка размотаващи се кочияши и коняри, които играеха на зарове. Спря се и застана в сянката на един впряг коне, за да разгледа внимателно поредицата от карети. Близо до ъгъла, малко по-настрани от другите, имаше една малка, черна, едва забележима кола. Очевидно чакащ, кочияшът седеше върху капрата.

Лукас заобиколи една-две карети, които се намираха между него и черната кола, и се приближи от другата й страна.

— Да не би случайно да чакате някого?

Кочияшът веднага се обърна и се втренчи в Лукас:

— Да, сър.

— Може би аз съм този, когото чакате.

— Дори не ви видях да излизате от къщата — каза кочияшът с нотка на възхищение. — Имам един пътник вътре, който иска да размени една-две думи с вас.

Лукас погледна подозрително вътре в тъмната карета и видя в ъгъла един полуизлегнал се мъж. Спомни си, че като му се наложи да излезе незабелязано от тържеството, без да се набива на очи, беше му невъзможно да си вземе балтона, а в плътно прилепналото му вечерно облекло нямаше начин да скрие пистолет. Беше жалко!

— Добър вечер, Еджуърдс! Чакаш ме, предполагам.

— Имам нещо, което мисля, че ще те заинтересува, Стоунвейл. Имаш ли нещо против да влезеш за малко?

Лукас обмисли наум възможностите и реши, че перспективата да получи някои отговори по въпроса, си струваше риска. Той отвори вратата и се качи в каретата с известна несръчност, като съвсем подчертано внимаваше за болния си крак повече, отколкото беше необходимо. Той не се изненада много, когато видя Еджуърдс да изважда от дълбокия си джоб един пистолет.

— Предполагам, всеки път, когато кракът ти те безпокои, си спомняш онзи ден, когато щеше да умреш, нали, Стоунвейл?

— Надявам се, че най-накрая ще бъдеш така любезен да ми обясниш какво всъщност става, преди да натиснеш спусъка — отбеляза Лукас, като разтриваше бедрото си, докато сядаше срещу другия мъж.

— Можеш да бъдеш спокоен, Стоунвейл. За известно време няма да натискам спусъка. Моят съдружник има няколко задачи, които трябва да се изпълнят, преди да получа това удоволствие.

— Да не би случайно името на твоя съдружник да е Самюъл Уитлок?

— Уитлок? Какво смехотворно предположение! — Еджуърдс почука един-два пъти по покрива на каретата и колата потегли. След това погледна към Лукас и избухна в неприкрит смях. — Как си представяш да се образува съдружие с мъртвец? Много забавно!

Писмото пристигна при Виктория върху сребърен поднос точно когато се връщаше от дансинга с лорд Потбъри.