Джейн Кренц - Отдаването

— Да, знам, скъпа.

Лъчът светлина от отворената врата освети лелята на Виктория, когато тя се приближи да поздрави племенницата си. Лейди Нетълшип бе висока почти колкото Виктория. Тя бе в началото на своите 50 години и златистокафявата й коса бе прошарена от сребърни нишки. Имаше същите весели очи и същия жив характер, които исторически охарактеризираха жените от техния род. Тези качества създаваха впечатление за красота, дори за жени на годините на леля Клео, по чието лице наблюдателното око можеше да открие много истини. Клео, както винаги, се обличаше по последна дума на модата. Нейната рокля, с цвят на зрели праскови, бе скроена така, че да подчертае все още стройната й фигура.

— Ретбоун, затворете вратата! — каза бързо тя. — Ефектът от машината е много по-голям на тъмно.

— С удоволствие, мадам — каза икономът и кимна на лакея, който затвори вратата с очевидно облекчение, и библиотеката веднага потъна в непроницаема тъмнина.

— Влез, влез! — каза Клео, като хвана ръката на своята племенница и я поведе през мрака към малката групичка, скупчена около електрическата машина. — Познаваш всички, нали?

— Надявам се — отговори Виктория, осланяйки се на своята памет за лицата, които бе зърнала преди малко за секунда.

Шепот на одобрение се разнесе от сенките. Посетителите на лейди Нетълшип бяха свикнали с подобни чудатости, като например — да бъдат представени в пълен мрак.

— Добър вечер, мис Хънтингтън.

— Вашият слуга, мис Хънтингтън, изглежда много добре днес.

— Приятно ми е, мис Хънтингтън. Вие дойдохте точно навреме за следващия опит.

Виктория веднага разпозна тези три мъжки гласа. Лорд Потбъри, Гримшоу и Тотингам бяха от кръга обожатели на нейната леля. Тяхната възрастова граница варираше от 50 години за лорд Потбъри до 70 за лорд Тотингам, а Гримшоу бе в началото на 60-те си години.

Тримата бяха в свитата на леля й от толкова отдавна, че дори Виктория не можеше да си спомни. Тя не знаеше дали от самото начало са имали такъв интерес към научните експерименти, или в течение на годините са развили тази страст към изследванията.

— Моля ви, продължете вашите опити — настоя Виктория. — Аз мога да остана само час-два, след което трябва да бъда в леглото. Сбирката на лейди Атертън беше твърде изморителна.

— Разбира се, разбира се — рече Клео, като разпери ръце. — Потбъри, защо не дадете на Гримшоу да завърти лоста?

— Не възразявам — отвърна Потбъри. — Твърде уморително е. Заповядайте, Гримшоу. Завъртете го!

Гримшоу изропта в отговор и секунда по-късно звукът от манивелата проглуши ушите на четиримата. Едно парче плат се триеше усилено в дългия стъклен цилиндър, докато се получи един голям разряд и обгарящ светлинен пукот заигра по сенките. Въздишка на задоволство и възхищение изпълниха отново залата.

— Чух, че са били проведени няколко опита за съживяване трупове с електричество — обяви Потбъри на малката група.

— Великолепно — каза Клео, напълно омаяна от това съобщение. — И какъв е резултатът?

— Само няколко конвулсии на ръцете и краката, но нищо по-продължително. Аз опитах с жаба. Достатъчно лесно се достига до няколко разтърсвания на крайниците, но жабата си остава мъртва. Не мислете, че съм постигнал много в тази насока.

— Откъде са взели труповете за експеримента? — попита Виктория, безсилна да задуши своето болезнено любопитство.

— От въжето на палача — отговори Гримшоу. — Откъде другаде? Един уважаващ себе си изследовател не може да ограбва гробовете.

— Ако труповете са били на негодници, нека по-добре си останат мъртви — заяви лейди Нетълшип. — Няма смисъл да се бесят крадци и изкормвачи, ако те ще се появят отново, само защото някой е искал да прави експерименти с електричество.

Виктория почувства леко гадене при мисълта за такава вероятност. Тези неща бяха обезпокоително близко до последните й кошмарни сънища.

— Аз съм напълно съгласна с вас, лельо Клео. Няма смисъл да се отърваваме от разбойниците, ако никой не може да гарантира, че те ще си останат мъртви.

— Като говорехме за трудностите при намиране на трупове за експерименти, трябва да кажа, че някои хора си изкарват прехраната, като ограбват гробовете.

Тъмната стая не можа да скрие тръпките на лейди Финч.

— Аз чух за подобно нещо, което се случило една нощ в двора на малка църква в покрайнините на града. Взели два трупа, които били погребани през деня.

— Е, какво очаквате? — попита лорд Потбъри. — Лекарите от хирургичните училища в Единбург и Глазгоу трябва да имат какво да режат. Може ли да се обучат добри хирурзи, ако няма на какво да се упражняват. Тези, които изравят труповете, може да действат незаконно, но задоволяват една от нуждите на лекарите.