Джейн Кренц: Отдаването

Лукас хвърли още един поглед на усмихнатата Виктория и разбра, че жадува устните й.

— Лукас, скъпи!

Той неохотно се обърна от образа на своята избраница. Неговата наследница. Той се замисли, зарадван, докато тази дума мина още веднъж през съзнанието му.

— Да, Джесика? — той погледна с питащ поглед към красивата жена, която някога бе обичал и загубил заради липсата на титла и богатство.

— Лукас, не е късно да се срещнеш и с мис Пилкингтън.

Лукас си спомни как Джесика се подчини на диктата на своето семейство, като се омъжи за рус мъж, за да си осигури титла и богатство. С времето той я разбра и й прости. Сега, когато се бе докопал до титлата, но не и до богатството, от което отчаяно се нуждаеше, най-после разбра в какво положение се е намирала Джесика преди четири години.

Вече знаеше, че бракът не е свързан с чувствата, а със задълженията. Дългът бе това нещо, което Лукас разбираше твърде добре.

— Е, Лукас — подтикна го отново Джесика, — ще успееш ли да се ожениш за нея? За славата на Стоунвейл?

— Да — отговори Лукас. — Мис Хънтингтън е много подходяща.

— У дома ли е леля, Ретбоун? — попита Виктория, когато влезе в преддверието на градската къща. Колелата на каретата, с която беше дошла, изщракаха навън по улицата.

Виктория бе твърде доволна, че лелята си е вкъщи. Лелята на Анабела, която я придружи на бала, се почувства задължена да й обясни надълго и нашироко колко е неприлично млада дама да играе карти с мъже на подобни модни събирания.

Виктория мразеше тези обяснения.

Ретбоун — огромен, изискан мъж с леко побеляла коса и нос, който би прилягал на всеки аристократ, тържествено посочи затворената врата на библиотеката:

— Убеден съм, че лейди Нетълшип е заета с няколко човека от Обществото за изучаване на природната история и градинарството.

— Отлично! Моля те, Ретбоун, не бъди толкова намусен. Не всичко е загубено. Явно те все още не са успели да подпалят библиотеката.

— Това е въпрос на време — измърмори Ретбоун.

Виктория се засмя, минавайки покрай него, и като си сваляше ръкавиците, се запъти към вратата на библиотеката.

— Помниш ли, Ретбоун? Ти служеше при леля още когато дойдох за първи път тук като малко момиченце. Тя никога не е запалвала нищо наоколо.

— Извинете, мис Хънтингтън, но имаше времена, когато вие и тя заповядвахте да се извършват експерименти с барут — Ретбоун се развълнува, като си припомни.

— Какво? Вие искате да ми припомните нашите жалки малки опити да произвеждаме фойерверки? Каква добра памет имате!

— Някои събития от живота ми до ден днешен са запечатани, така ясно в съзнанието ми, както в деня, в който са се случили. Аз лично никога няма да забравя изражението на лицето на лакея, когато бе произведена експлозията. В този миг ние си помислихме, че сте загинали.

— Но когато това свърши, аз бях само леко зашеметена. В действителност бях покрита и с пепел, което накара всички да спрат — отбеляза Виктория.

— Вие изглеждахте сива като смъртта, ако нямате нищо против, мис Хънтингтън.

— Да, това беше доста зрелищно, нали? Е, добре, никой не може да лежи на стари лаври. Има твърде много нови интригуващи чудеса в природата, които трябва да бъдат проучени. Нека да видим докъде е стигнала леля ми.

Ретбоун погледна как лакеят отвори вратата на библиотеката. Изражението на лицето му говореше, че той е подготвен за всичко, което би могло да се случи вътре. Но вътре не се виждаше нищо. Библиотеката бе потънала в пълна тъмнина, дори огънят в камината гаснеше. Виктория влезе внимателно, като напразно се опитваше да се ориентира в тъмнината. От дълбочината на стаята се чу звук от дрънчене.

— Лельо Клео!

Отговорът бе неочакван — ослепителна бяла светлина. Тя разкри една група от четирима, събрани в кръг в центъра на стаята, в момент на пълно облекчение от лумването. Групичката се задъхваше от удивление. Но миг по-късно гигантската искра изчезна, а заедно с нея и последвалите я възгласи.

Виктория се усмихна към отворената врата, където стояха лакеят и Ретбоун.

— Няма нищо страшно за тази вечер — увери ги тя. — Членовете на обществото просто си играят с новата електрическа машина на лорд Потбъри.

— Голямо успокоение, мис Хънтингтън — отговори сухо Ретбоун.

— О, Вики, ти си дошла! — чу се глас от тъмнината. — Успя ли да се повеселиш у Атертънови? Влез! Ние сме точно по средата на най-интересната серия от демонстрации.

— То се вижда. Съжалявам, че пропуснах някои от тях. Знаеш колко много обичам експерименти с електричество.