Джейн Кренц: Клада от страсти

— Ключът е в подножието на стълбата.

Дотук с джентълменството. Какво ли беше очаквала? Не живееха в деветнайсети век. Никой не зачиташе джентълменските правила. А след преживяното с Брадли тя трябваше да е наясно с това по-добре от всеки друг.

Мисълта за детектив Брадли Мичъл я изпълни с решителност. Последвалият прилив на феминистко възмущение отприщи полезна доза адреналин, която беше достатъчно силна, за да я изстреля надолу по стълбите.

Дъг се мотаеше в горния им край и изпълваше рамката на вратата.

— Ако осветлението не работи, имам фенерче в колата.

Подготвеният за всичко агент по недвижими имоти.

Тя не му обърна внимание и продължи да слиза предпазливо надолу в тъмнината. Може пък и да не му възложи продажбата. Проблемът беше, че никой от другите двама агенти по недвижими имоти в града не изгаряше от желание да се занимава с тази къща. Не беше само заради занемареното състояние на имота. Истината бе, че е малко вероятно някой местен да пожелае да купи къщата.

През изминалите двайсетина години в къщата бе живяла душевноболна жена, освидетелствана луда. Подобен род истории обикновено охлаждаха ентусиазма на потенциалните купувачи. Както беше обяснил Дъг, трябваше да се опитат да привлекат някой, който не е живял по тези места, човек, който търси имот в лошо състояние, за да го стегне и продаде на по-висока цена.

Старите дървени стъпала поскръцваха. Рейна се опита да не докосва парапета и стъпваше съвсем в края на всяко стъпало, за да избегне неговите следи. Беше научила по трудния начин, че човешката психична енергия се предава най-лесно върху някаква повърхност чрез директен контакт с кожата, но жаждата за кръв понякога проникваше и през подметките на обувките.

Колкото и да внимаваше, не можеше да го избегне напълно.

Накарай я да страда. Накажи я така, както мен ме наказваше мама.

Мирисът на влага и мухъл се засилваше с всяка стъпка надолу. Тъмнината в основата на стъпалата зееше като бездънен кладенец.

Рейна стъпи на последното стъпало и потърси ключа за лампата. Когато го докосна, усети удар, който нямаше нищо общо с електричеството. Гори, вещице, гори.

За щастие голата крушка на тавана все още светеше и обля ниското помещение без прозорци със слаба жълтеникава светлина.

Мазето съхраняваше останки от несретния живот на Вела Талънтайър. Захвърлени мебели, включително една масивна тоалетка с огледало, хромирана маса за хранене с червена пластмасова повърхност в комплект с четири червени пластмасови стола, струпани върху нея. Почти цялото останало пространство бе заето от няколко големи кашона и сандъци. В тях се намираха картините, сътворени от Вела през годините. Картините имаха една обединяваща тема: всички представляваха мрачни, потискащи изображения на маски.

Сърцето й се сви. Не можеше просто да хвърли поглед наоколо и да се върне горе. Трябваше да слезе от последното стъпало и да обиколи лабиринта от кашони и сандъци, за да се увери, че тук не е погребана някоя ужасна тайна.

Всъщност не бе необходимо да го прави. В момента си имаше достатъчно проблеми. Уреждането на документите около скромното наследство на леля й бе отнело много повече време, отколкото очакваше, а освен това й действаше потискащо. Междувременно й се бе наложило да се сблъска с факта, че единственият мъж, за когото мислеше, че я приема такава, каквато е, с всички гласове в главата й, всъщност я намира за напълно отблъскваща в леглото. Освен това тя трябваше да се грижи за собствения си бизнес. Краят на октомври беше напрегнато време за магазина й за карнавални костюми „Инкогнито“. Не, определено нямаше нужда от нови проблеми, но добре знаеше, че ако пренебрегне шепота, щеше да будува нощ след нощ, седмици наред. По непонятни за нея причини разкриването на истината се бе оказало единственото спасение от гласовете в главата й.

С присвит стомах тя стъпи на циментовия под и протегна ръка, за да докосне най-близкия предмет — прашен кашон. Вече нямаше връщане. Трябваше да тръгне по следите от психичната енергия на онзи побъркан.

— Какво правите? — извика смутено Дъг от върха на стъпалата. — Нали щяхте само да хвърлите един поглед?

— Тук има доста неща. Рано или късно ще трябва да ги разчистя. Искам да си изясня колко време ще ми трябва за това.

— Моля ви, внимавайте, госпожице Талънтайър.

Рейна се престори, че не го чува. Щом не си беше направил труда да я придружи в тъмното мазе, можеше да си спести любезностите.