— Зак току-що излезе от спешното — каза тя. — Трябва да вървя.
— Чакайте! — извика бързо Фалън. — Не затваряйте. Искам да говоря с него.
— Добре. Но преди това има нещо, което ние с вас трябва да изясним.
— Какво? — попита той предпазливо.
— Доколкото разбирам, „Джоунс и Джоунс“ отговаря единствено пред Управителния съвет и пред Магистъра на обществото „Аркейн“.
— Да, и?
— Както вървят нещата, скоро ще бъда съпруга на следващия Магистър.
— Какво?
— Тази позиция ще ми осигури доста голяма власт, не мислите ли? — Рейна махна с патерицата си на Зак. — Най-добре да не ме ядосвате повече, господин Джоунс.
— Дайте ми Зак — изръмжа Фалън.
Зак излезе през стъклената врата и тръгна към нея.
— Обажда се господин Джоунс от „Джоунс и Джоунс“ — каза тя на Зак. — Иска да говори с теб.
— Очаквах да се обади — каза Зак.
— Да те предупредя, току-що му съобщих новината, че двамата с теб ще се женим.
Мъжко задоволство озари лицето му. Очите му станаха много, много сини.
— Добре — каза той тихо. — В Обществото това се приема за официално съобщение. Той как го прие?
— За малко не получи удар.
— Не се тревожи, ще оцелее.
— Зак? — долетя гласът на Фалън откъм слушалката. — Чуваш ли ме?
— Ще ти се обадя по-късно — каза Зак разсеяно. — В момента съм зает.
Той затвори телефона, пусна го в джоба си и целуна Рейна.
Бяха се събрали в дневната й и пиеха прекрасно пино ноар, което Гордън беше донесъл от Орегон. Двамата с Андрю твърдяха, че имат нужда от виното като лекарство, за да се отърсят от преживяния шок. Те седяха на канапето с котките помежду им. Зак и Рейна заемаха креслата.
— Как се сети къде е скрила дневника? — попита Андрю. — Знаеше ли за сейфа в стената?
— Не. — Рейна погледна подвързаната с кожа книга, която лежеше на масичката за кафе. — Но тази сутрин внезапно си спомних нещо, което леля Вела ми каза преди няколко години. Попитах я защо, след като мрази Уайлдър Джоунс, пази снимката му, пъхната в рамката на една картина в спалнята си. Тя ми каза, че я държи там, за да не забравя лицемерието и коварството на Уайлдър.
Зак се загледа в огъня.
— Ами картината на стената на стаята?
— Тя беше първата от серията картини с маски — обясни Рейна. — Внезапно ми просветна, че трябва да е била вдъхновена от Уайлдър Джоунс.
Гордън погледна томчето на масичката.
— Какво откри в този дневник?
Тя се подкрепи с глътка вино и остави чашата.
— Баща ми е изпробвал върху себе си своя вариант на формулата.
— По дяволите! — Гордън смръщи посребрелите си вежди. — Това вече обяснява доста неща.
— Така е — съгласи се Андрю.
— Знам какво си мислите всички — каза тя. — Джъдсън Талънтайър е типичният луд учен.
— Не — обади се Зак. Той отпи от виното си. — В обществото „Аркейн“ тази чест принадлежи на моя предшественик Силвестър Джоунс.
Рейна вдигна глава изненадана.
— Наричаш основателя на обществото „Аркейн“ луд учен?
— По-точно е да се каже луд алхимик, тъй като е живял в края на седемнайсети век. По онова време май не са използвали думата учен. Но всъщност е едно и също нещо. Силвестър е бил гениален без съмнение и наистина е имал изключително силни паранормални способности. Но освен това не е тайна, поне в семейство Джоунс, че бил маниакален, параноичен и склонен към самозаблуди, поне в края на живота си.
— Интересна семейна история — отбеляза Андрю.
— Фамилната история предлага изобилие от хора, които в Обществото наричат с евфемизма екзотични таланти. Но в случая със Силвестър някои от странностите му вероятно са били предизвикани от експериментите, които провеждал върху самия себе си.
Андрю се намръщи.
— Силвестър Джоунс ли е изобретил оригиналната формула на лекарството?
— Заедно с това, което е трябвало да действа като противоотрова — обясни Зак. — Но във викторианската епоха Обществото е разбрало твърде късно, че антидотът не работи. Силвестър умрял в края на седемнайсети век, сам в лабораторията си, която се превърнала в негова гробница. Никой не знае със сигурност от какво е умрял, но в семейството се смята, че се е отровил с медикамента, изготвен по собствената му формула. Антидотът се е оказал неефикасен.
Гордън разсеяно погали Батман и погледна Рейна.
— Предполагам, че баща ти се е заел с формулата, защото е вярвал, че ще успее.
— Да. — Рейна вдигна чашата си и пийна малко вино. Щеше да й трябва, за да разкаже остатъка от историята. — Той е инжектирал лекарството и на Вела.
Читать дальше