Джейн Кренц - Рандеву

— Това може да се превърне в лош навик — промърмори в ухото й Хари.

— Грейстоун! О, Господи, помислих си, че е Лъвджой. Много ме изплаши — Аугуста се отпусна.

— Малка глупачке! Ти си мислиш, че ще се откажа от тебе.

Тя се обърна и видя силуета му в тъмнината. Облечен бе изцяло в черно. Беше взел абаносовия си бастун. Аугуста забеляза, че за първи път не носеше вратовръзка. Така той изцяло се сливаше с тъмнината.

— Какво правиш, тук, за Бога? — попита нежно тя.

— Опитвам се да спася бъдещата си съпруга от затвора. Намери ли това, което търсиш?

— Не, дойдох току-що. Писалището е заключено. Търсех свещ, когато те усетих. Откъде знаеш, че съм тук?

— Сега това не е най-важното.

— Вие, господине, имате най-странните методи, с които узнавате къде се намирам по всяко време. Вече подозирам, че четете мисли.

— Не е никак сложно, уверявам те. Прочети и ти моите. Какво си мисля в момента?

— Много сте ядосан. Но аз ще ви разкажа всичко по-късно.

— После ще ми обясняваш. Мисля, че ще ти простя всички тези глупости. Нека първо да си свършим работата — той приклекна до писалището и извади от джоба си парчето тел.

— Това е чудесно, сър! — Аугуста клекна до него. — Искате ли да запаля свещ, за да виждате по-добре?

Не. Това не е първото писалище, което отварям. Вече съм свикнал. Помните ли Енфилд?

— Да, разбира се.

Чу се леко щракване и чекмеджето се отвори. Аугуста бе едновременно признателна и очарована.

— Къде сте се научили на това, господине? Кълна се, че имате изключителни умения. Аз например репетирах, като отварях чекмеджето на писалището у чичо Томас, но, уви, нямам вашия талант.

Хари я погледна с укор.

— Тази способност да си пъхаш носа из писалищата на хората не е от най-добрите.

— Не мисля, че само мъжете могат да вършат най-интересните и опасни неща на света — Аугуста надникна в чекмеджето, но не намери това, което я интересуваше.

Ръката на Хари докосна нейната.

— Чакай, аз ще потърся.

— Нима знаеш какво точно ми трябва?

— Полицата за хиляда лири, която си дала на Лъвджой.

Той също претърси, ала не намери нищо. След това започна да отваря останалите чекмеджета. За Аугуста беше ясно, че Грейстоун знае всичко. И тя трябваше да му даде обяснение колкото се може по-рано.

— Всичко това беше грешка.

— Да, съгласен съм. Много глупава грешка. Но сега пред нас стои друг важен проблем — не мога да открия бележката.

— О, не! Бях сигурна, че Лъвджой държи документите си в писалището. Всички мъже правят така.

— Значи си познавала много мъже и си знаела тайните им? Повечето хора държат ценните си книжа и документи в сейфове.

— Сейф? Как не се сетих по-рано! Мислиш ли, че Лъвджой има сейф?

— Без съмнение. Разбира се, че има — Хари размести няколко книги върху полиците, взе две по-дебели, разлисти ги, но не намери нищо. После ги постави обратно така, сякаш никой не ги беше пипал.

Когато видя какво прави годеникът й, Аугуста се зае да преравя книгите в другия шкаф, ала напразно. Тя се завъртя и се спъна в глобуса.

— О, Боже! Колко е тежък!

— Да, разбира се! Трябваше да се сетя — измърмори Хари.

— За какво говориш? — Аугуста го погледна учудено. Той се доближи до глобуса и коленичи пред него.

— Колко сте умен, сър. Това ли е сейфът на Лъвджой?

— Може би — пръстите му се плъзнаха по дървената повърхност. След малко извика тихо: — А, ето къде си била! — миг по-късно едното полукълбо се отвори и в кухата вътрешност се показаха няколко листа.

— Хари, ето! — Аугуста се протегна и извади бележката. — Взех я.

— Добре. Хайде да се махаме! — и той затвори глобуса.

— По дяволите! — Хари застина неподвижно. Чу се съвсем слаб шум от щракване на външната врата, после стъпки в антрето.

— Лъвджой се прибра. Бързо! През прозореца! — каза Аугуста.

— Нямаме достатъчно време. Той идва насам — Хари скочи, грабна бастуна си с едната ръка, с другата стисна китката й и я повлече към канапето. Скриха се зад него и затаиха дъх. Аугуста благодари на Бога, че Хари е с нея.

Стъпките спряха пред вратата на библиотеката. „Господи, каква каша. И всичко по моя вина. Щях да въвлека Грейстоун в ужасен скандал. Никога нямаше да ми го прости“ — мислеше си Аугуста.

Хари не помръдваше. Ако направеше нещо, унижението пред обществото щеше да бъде огромно. Той се държеше изключително спокойно или поне така изглеждаше.

Вратата се отвори. Стъпките прекосиха килима. Звънна чаша, после някой вдигна шишето с бренди. „Сега остава да се запали и едната лампа“ — помисли си тя ужасена. Но след малко стъпките се върнаха до вратата, която се затвори безшумно и те бавно се отдалечиха към хола.