Джейн Кренц - Изборът

— Джийни и аз бяхме женени по-малко от година. Беше секретарка във фирмата, където получих първата си работа. Имаше известно неразбиране и от двете страни. Мислех, че тя иска да гради успешно бъдеще с мен. Тя мислеше, че мога да я накарам да забрави първия си съпруг.

— Какво се случи?

Травис лапна голяма хапка царевичен хляб.

— Върна се при първия си мъж. Аз напуснах фирмата, за да заработя за собствена сметка. Оказа се, че и двамата сме взели правилното решение.

— Деца?

— Няма деца. Това е цялата история, Джулиана. Беше много отдавна.

— Защо родителите ти не са дошли на сватбата? Да не би да си избягал?

— Не.

— Да не би родителите ти да не са одобрявали бъдещата ти съпруга?

— Те никога не са я виждали. Не одобрението беше проблемът. Нито мама, нито татко дойдоха на сватбата, защото всеки знаеше, че съм поканил другия.

Джулиана се намръщи.

— Не разбирам.

Травис си взе още царевичен хляб.

— Разведоха се, когато бях на четиринадесет. Беше много тежка раздяла и нито един от тях не можа да каже една цивилизована дума на другия или за другия след приключването на съдебните процедури. Не че имаха много какво да си казват преди развода. Когато ги поканих, на сватбата, всеки искаше да знае дали и другият е поканен.

— О, Боже.

Очите на Джулиана се изпълниха със съчувствие.

— Когато каза „да“, майка ми даде ясно да се разбере, че няма да дойде, ако не обещая да отменя поканата на баща ми. Баща ми постави същото условие. Отказах да бъда по средата и двамата бяха квит, като не дойдоха на сватбата.

— О, Травис, това е ужасно. Поставили са те в ужасно положение. Не са ли си давали сметка как ще се почувстваш?

— Не мисля, че чувствата ми са имали някакво значение — каза Травис сухо. — И двамата се бяха вглъбили в собствените си емоции. Винаги са били такива. Мразех уикендите, които прекарвах с татко, защото винаги ми казваше колко противна майка съм имал, а когато се връщах при мама, тя непрекъснато ме разпитваше за това какво прави баща ми и с кого излиза.

Джулиана направи гримаса.

— Колко ужасно!

— Не нещо необичайно в днешно време и в нашата епоха, и двамата го знаем. Честно казано, за всички беше по-добре, че никой от родителите ми не дойде на първата ми сватба и мисля, че спокойно мога да обещая, че така ще стане и този път. Не си давай труд да каниш моите роднини, скъпа.

— Имаш ли сестри или братя?

— Двама природени братя и две природени сестри. Не ги познавам много добре. Мама и татко се ожениха малко след развода и създадоха нови семейства. Но аз постъпих в колеж три и половина години след раздялата и не съм прекарал много време с новите бебета — братя и сестри. Единствения път, когато ме поканиха да се намеся в живота им, беше когато родителите ми ме помолиха да направя вноска за колежанските им фондове.

Джулиана сбърчи нос.

— И се обзалагам, че си го направил.

— Разбира се. Защо не? Мога да си го позволя и те всички го знаят. Все още плащам сметките на трима от тях. Най-големият завърши миналата година и постъпи на работа в компания, където познавам някои хора.

— И всички просто ей така те оставят да го правиш? Оставят те да финансираш образованието на природените си братя и сестри и да им помагаш да си намират работа? А те не могат да си дадат труд да дойдат на сватбата ти?

— Вярвам, че плащането на разноските за колежите се приема като вноска за семейството. Всички определено са съгласни, че аз съм този, който е в състояние да решава финансовите проблеми. И по дяволите имат право. Виж какво, не се вживявай много в това, окей? Не си струва. Ще оставиш този сос от сирене да се втвърди или ще го сервираш върху макароните?

Джулиана въздъхна и скочи на крака.

— Господи, макароните. Не понасям преварени макарони. Не са хубави, ако не са ал денте.

— Сосът от сирене не е много лош и върху царевичния хляб — каза Травис, опитвайки го на чинията си.

— Травис — обади се Джулиана от мивката, където изсипваше макароните в цедка. — Искам да ми дадеш адресите на родителите си. Наистина мисля, че трябва да ги поканим независимо какво са направили последния път, когато си се женил. В края на краищата било е толкова отдавна. Вероятно вече са поомекнали.

— Съмнявам се, но прави каквото искаш.

— Срещаш ли се някога с родителите си?

— От време на време. Обаждам се на рождените им дни, те се обаждат на моя, направил съм им няколко кратки посещения. Достатъчно за всички.

— Защо казваш това?