Джейн Кренц: Маската

Тя се размърда неспокойно.

— Няма нужда да ме изпращаш — подзе бързо. Опита се да отдръпне ръка от неговата и той неочаквано пусна пръстите й. В същия момент ръката й бутна наполовина пълната чаша с вино. — О, не! — Това се бе случвало много пъти преди и в думите й не прозвуча изненада, само примирение. Чашата с вино политна сякаш на забавен кадър и бургундското се плисна към ръба й. В този момент, сякаш като по чудо, силни мъжки пръсти стиснаха чашата и я задържаха на мястото й, преди виното да се разлее отново. Ейми си пое рязко дъх. — Много си бърз — въздъхна тя.

Джейс се усмихна на една страна, когато остави чашата и заобиколи масата.

— Винаги ли си толкова непохватна?

— Когато съм нервна, винаги става така — призна Ейми и се зачуди как да се отърве от него. Той вече бе стиснал ръката й и я теглеше навън.

— Заради мен ли си нервна? — попита любезно.

— Да!

— Виж — започна Джейс, когато излязоха в спокойната нощ, хванати за ръце. — Аз вече съм ти познат. Много по-безопасно е да те изпратя до хотела, отколкото да рискуваш да се прибереш сама.

Тя се стресна.

— Да не би това да е опасен район? — попита притеснена и се заоглежда. Сградите покрай кея изведнъж й се сториха мрачни и страшни на светлината на луната. Малките лодки във водата се поклащаха и скърцаха.

— Не си в Уайкики, уважаема! — изръмжа той.

Ейми се намръщи.

— Не е нужно да се дразниш. Никой не те е карал насила да ме изпращаш!

— Не ми каза къде си отседнала — прекъсна я Джейс, все едно че не бе чул забележката й.

— В „Марина“. Знаеш ли къде е?

— Разбира се. Собственикът ми е приятел. Там ще си в безопасност.

— Страхотно — измърмори заядливо тя. Той продължаваше да стиска пръстите й. Джейс крачеше бързо, ала не прекалено. Ейми имаше чувството, че ако искаше, той с лекота можеше да я грабне подмишница и да продължи напред още по-бързо. Докато вървеше до него, усещаше колко бе стегнат и едър и се почувства малка и крехка. Бе едва метър шейсет и два и се чувстваше незначителна до него.

— Спокойно — заговори тихо Джейс и тя разбра, че той бе усетил колко бе нервна. — Няма да те нараня.

— Няма ли?

— Не. Мина много време, откакто за последен път изпращах жена на лунна светлина — призна тихо Джейс. — Обикновено жадните за приключения туристки ме изпращат до нас.

Ейми се разсмя.

— Според мен си станал разглезен с този бар на края на света.

Той се извърна към засмяното й лице.

— Може и да си права. Въпреки това не съм забравил традицията.

— Коя по-точно? — предизвика го тя и веднага се стегна, защото Джейс спря до парапета, който отделяше пристанището от крайбрежната ивица. Когато погледите им се срещнаха, Ейми разбра, че бе попаднала в опасни води.

— Като например да откраднеш целувка под небето, докато се прибираш — отвърна той с дрезгав глас.

Преди още да бе разбрала какво става, Джейс я облегна на парапета. Надвеси се над нея, леко разкрачен, и я притисна до себе си.

— Недей — прошепна той, докато пръстите й притискаха гърдите му. — Моля те. Не ме отблъсквай. Само една целувка.

През първите секунди на прегръдката Ейми се притесняваше повече да не падне и дори не й бе минало през ум да го отблъсне. Тя заби нокти в ризата му в инстинктивен опит да запази равновесие. След това вдигна рязко глава, готова да се възмути. В следващия миг думите й бяха заглушени, защото Джейс покри устните й с неговите. Ейми изпита различни чувства, но те останаха на заден план пред онова, което бе най-важното в момента.

Усети вкуса на ром по топлите му устни. Ръцете му я стиснаха над лактите. Не я заболя, просто усети, че така той я държи неподвижна, за да я целуне. В този момент разбра, че никога няма да забрави силните пръсти, впили се в плътта й. Ами тялото му! Нямаше сили да се отдръпне от него.

Тя усещаше колко бе стегнат и силен. Гърдите й бяха притиснати в мускулестата му гръд. Бедрата й усещаха неговите и твърдата му мъжественост.

— Толкова е хубаво — промърмори Джейс до устните й. — Толкова приятно. Мека. Топла. Истинска жена. — Ръцете му се плъзнаха по раменете й и пръстите му се отпуснаха на тила й.

— Ти… нали ти сам каза, че мястото ми не е тук — успя да промълви Ейми в напразен опит да прозвучи незаинтересована и равнодушна, както би направила всяка жена, която искаше да се измъкне от подобно положение. Усещаше мъжката му сила, ала чувствената заплаха я караше да се страхува много повече. Все още не. Това нямаше смисъл. Все пак, каза си тя, почти не го познаваше, а това, което бе узнала, я притесняваше.