Цветана Кръстева - Лафкадио Хърн, или „Блуждаещият облак“

Напълно различният японски социум му позволява за първи път да се отърси от потискащото съзнание, че не е като останалите. Да забрави за физическия си недъг и за недотам красивата си външност. В Япония той идва като гайджин — „външен човек“, „чужденец“, и тя му предоставя шансове, еднакви с тези на другите чужденци. Но за разлика от повечето от тях той не й се натрапва с поучения как следва да живее „по западен образец“, а просто се опитва да я разбере. Усетил се за първи път истински свободен и равноправен, той обиква страната, която му помага да си възвърне достойнството и самочувствието, съумява да се слее толкова органично с нейните традиции и начин на живот, че от „външен човек“ се превръща в натурализирания японец Коидзуми Якумо.

Първо живее в северното градче Мацуе, където се жени за японка от самурайски род — Коидзуми Сецуко, после се премества в топлия южен остров Кюшу, но подгонен от страха от честите земетресения, отново поема на север. Работи известно време в излизащия на английски език „Кроникъл“ в град Кобе, а сетне става преподавател по английска литература в самия Токийски Имперски университет — по онова време най-авторитетното висше учебно заведение в Япония. В резултат на скандал, избухнал, общо взето, по съвсем незначителен повод (причината не е свързана с японец, а — за кой ли път? с европеец), Лафкадио Хърн напуска работата си там и след няколко семестъра в реномирания частен университет „Васеда“ през 1904 г. умира от инфаркт.

„Това, че Лафкадио Хърн се караше често с приятелите си, навярно се дължеше тъкмо на онази черта в характера му, която обуславяше и очарованието на неговите произведения, а именно — идеализма му — с разбиране се отнася към чудатостите му английският японист Бейзил Хол Чембърлейн, преподавател по японски език (!) в Токийския Имперски университет. — Той бе достоен за съчувствие — вечно стремящ се към обич и всеки път откриващ, че обичта му се разминава с действителността.“

Навярно поради това Лафкадио Хърн намира своя романтичен идеал и своето истинско „аз“ не в реалността, а чрез фантастичния свят на японския фолклор, чрез вплетената в него първична жизненост на полуезическата, полуканоническата шинтоистка вяра, която независимо от всички по-сетнешни религиозно-философски наслоения е дълбоко и трайно закодирана в народопсихологията на японците.

Шинтоизмът води своето начало от прастари времена, когато, според свидетелството на историческата хроника „Нихонги“ (720), „и птиците, и дърветата са можели да говорят“. Шинтоисткият свят е населен с духовете на праотците, продължаващи да закрилят домашното огнище, с божествата на дървета, планини и реки… Срещат се и пакостливи духове, но те далеч не са всесилни. „Ние сме стари богове. И също като гръцките видяхме зората на света… Великият Пан умря. Но ние и досега сме живи… Ние сме и в дърветата. Ние сме и в потоците. И в лекия ветрец над розите. И в сумрачната светлина върху стените на храма. Ние сме навред и винаги…“ — казва един от безбройните безименни шинтоистки богове ками в разказа на класика на новата японска литература Акутагава Рюноске 1 1 Акутагава Рюноске — „Разговор в мрака“, ДИ „Народна култура“, 1986 г. — Б.а. „Усмивката на боговете“.

В света на шинтоизма всички елементи на живата и неживата природа съществуват хармонично в една хоризонтална плоскост. Те преминават свободно от една форма в друга — поверие, което получава религиозно-философска обосновка чрез будистката идея за кармата и за колелото на вечните превъплъщения сансара . И изкуството, създадено от човека, не стои над живота, а е част от него, естествено продължение на света на растенията, животните, боговете и хората. „Всяка истинска картина има своя душа — обяснява Кашин Коджи в едноименния разказ на Лафкадио Хърн, — Тя притежава своя воля и може да откаже да се раздели с човека, който й е вдъхнал живот, или със своя законен притежател. Много легенди разказват за това. Знае се например, че веднъж врабчетата, нарисувани от Хоген Еншин върху една плъзгаща се стена фусума , отлетели, а на тяхно място останали само бели петна. Говори се също така, че един кон, нарисуван върху какемоно, често излизал нощем на паша…“

Магия, анимизъм, будистки и конфуциански постулати; божества, духове, призраци, легендарни герои и пророци от Япония, Китай и Индия — това е светът на японските легенди и предания, това е светът, който оживява и в произведенията на Лафкадио Хърн.