Арестантинът Петко Лисичката, дребен крадец, върви напред, а три крачки след него върви полицейският стражар Иван Кьосето, с пушка на рамо.
Полето пусто. Път кален и безкраен. Цялата земя мъртва и мокра като удавена бабичка. Небето се слупило над земята облачно, грозно, и безнадеждно.
— Такова ли време избрахте да ме карате, господин старши! Можеше да се почака, — говори Лисичката и цапа из калта, с ръце, мушнати в джобовете на излинелите си потури, окаляни до пояса. Мъничките му сиви очи се въртят на всички страни, като че гледат има ли нещо за кражба.
— То не е моя работа! Началникът заповяда и аз те карам! — отговаря стражарят и клопа с чизмите след него.
— Началникът като е сляп, та не вижда, ти нямаш ли уста да му кажеш? — възразява арестантинът.
— Как ще му кажа! Той е началник и аз съм длъжен да изпълня заповедите му. Нищо не мога да приказвам с него — отговори важно полицейският и изтри несъществуващите си мустаци.
— Ами аз как приказвам с тебе?
— Нашата работа е друга.
— Как друга? Ти си, да речем, началник — аз твой подчинен.
— Ти по служба не си подчинен — обяснява стражарят, — а тъй. Свободен си…
— И тебе господ такава свобода да даде!
Лисичката се обърна и тихо се засмя срещу лицето на стражаря.
— Ами да ти заповяда началника, да речем, да биеш брата си, какво ще правиш, господин старши?
— Ще го бия и туйто!
— Как така ще го биеш! Няма ли да ти домилее, да размислиш, че за някаква си нищожна заплата биеш брата си? Да те чукне, тъй, съвестта? — разсъждава Лисичката.
— А бе то човек, ако вземе много да му мисли — така е… Ама заповед… не може! — отговаря виновно стражарят.
— Тогава ти не си за жалене!
Арестантът наведе глава и мълчаливо зацапа из калта.
— Гледай какъв си опак човек! — мъмре след него стражарят. — В най-гъстата кал цапаш. Не виждаш ли стъпки?
— Аз се по чужди стъпки вървях, затова влязох във вашите ръце, господин старши!
Лисичката вижда, че стражарят не е старши, но го ласкае.
— По приказките личи, че си умен човек, приятелю, пък да идеш да крадеш!
— Ако остане на глупавите да крадат, тежко и горко на България, господин старши!
Настъпи мълчание. Лисичката тръгна вече с наведена глава и се замисли нещо. Стражарят вдигна с ръка полите на шинела си и изпсува времето. Пътят напусна полето и полази въз един храсталат баир. По голите шубраци висят едри капки от скорошния дъжд. Отстрани на пътя, като някакви странни животни, са налягали един през друг големи, мокри камънаци и спят като всичко наоколо. Над пътниците безшумно прелетя някаква си птица.
— Ех, защо не съм и аз птица! — въздъхна стражарят, който едвам мъкнеше широките си тежкоподковани ботуши. — Колко ще ми е леко!
— Хубаво ще бъде… хвъркат стражарин! — засмя се замисленият арестант. — Вие така и така цвъкате, дето трябва и дето не трябва, какво щеше да бъде пък, ако бяхте птици.
— Само да не влизаме в капана като тебе — отвърна стражарят.
Пак настана мълчание.
На пътя изскочи заяк и страхливо застана на няколко крачки пред тях.
Лисичката се спря и викна високо:
— Мери, господин старши!
Заякът, подплашен, избяга в храсталака. Стражарят и арестантът се спряха и дълго гледаха подире му.
— Ама че си туткав, господин старши! Мерне ли ти се — бий! Изпусна лова. Защо мъкнеш тая цепеница на рамото? Разигра ми се ловджийското сърце… Да видя заяк и да не гръмна след него! Умирам от яд…
Арестантът седна на един камък и извади цигара. Стражарят също седна.
— Та ти си ловджия, а? — попита той Лисичката.
— Ех! — въздъхна арестуваният.
— Пък аз съм страшно вързан в ръцете — не мога кола със сено да ударя!
— Право да ти кажа, приятелю, яд ме е на тебе. Изпуснахме заяка… Че хвърли му тамо нему един куршум, да му се разиграе сърцето! Ти за мене ли ги пазиш? — Не бой се, аз не съм убил никого, та да бягам. Аз и без конвой бих си отишъл, дето ме пратят. Най-много три месеца ще лежа, па ще ме пуснат. Не бой се, че ще бягам, господин старши. Не ми се ще да си затварям къщата. Ех, с твоята пушка аз бих ударил врабче на триста крачки!
— Аз имам един чича, той е такъв. Едно око има, ама знаеш! — въздъхна с гордост стражарят.
— Пък аз, може лъжа да ти се стори, кога бях войник, ударих с пушката едно врабчо яйце на триста крачки.
— Може, защо не! Моят чича… просено зърно в торба удряше! — възразява пак насмешливо стражарят.
— Виждаш ли оная сойка на дървото горе — сочи арестантът. — Ако я не застрелям с една ръка… тъй, човек да не съм!
Читать дальше