Петър Кърджилов - Джуджето на Дядо Коледа

Наистина бе завалял сняг. Прибрах се пеша вкъщи — под танца на падащите снежинки, като непрекъснато си мислех за случилото се. Но най-много се питах как е могла Вени да вземе моето звънче!? Та тя никога не бе идвала у дома! Ами ако не беше моето, а някое друго, нейното? Забързах се, изкачих на един дъх стъпалата до таванската ми стая и се спуснах към прозореца. В дървената му рамка от години бе забит ръждив пирон. Окачено на него, там където си му беше мястото, висеше моето звънче! Беше си все така лъскаво, само халката му нещо бе започнала да потъмнява.

Грабнах телефона и трескаво набрах номера на Вени. Обади се майка й.

— Моето звънче е вкъщи! — рекох с разтреперан от вълнение глас.

— Мислех, че вие сте го подарили на дъщеря ми за Коледа! — възкликна майката. — Чуйте се с Вени, иска да говори с вас.

— Вени, моето звънче е вкъщи! — усещах, че ме обзема някакво странно чувство на безпомощност.

— Разбира се — отвърна детето. — Ей, ти да не си си помислил, че съм ти го свила?

— Глупости! — излъгах най-нагло. — Но ти… откъде го взе това звънче?

— Нали ти казах! Подари ми го твоят приятел, Джуджето на Дядо Коледа.

Замълчах, седнах на най-близкия и единствен стол в моето жилище и се замислих. Трябваше ми мъничко време, за да осмисля станалото. В телефонната слушалка се чуваше дишането на Вени, сякаш усещах дъха й. Явно и тя си мислеше за нещо свое. Неочаквано гласът й прозвуча тихо в ухото ми:

— Ще ме научиш ли да плувам? — попита тя.

— Вече те научих — отвърнах.

— Не в това, в другото море, сред хората — промълви глухо Вени.

— Ще те науча — рекох. — Обещавам!

— Честита Коледа! — изчурулика радостно телефонната слушалка.

— Честита Коледа! — отвърнах аз, а някъде тихичко звънна звънче.

© Петър Кърджилов

Сканиране: З. Петков, 2010

Разпознаване и редакция: moosehead, 2010

Издание:

сп. „Върколак“, бр. 4/1997 г.

ИК „Ерато“, 1997

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15861]

Последна редакция: 2010-04-09 10:00:00