Итало Калвино - Светлинните години

Ех, очаквах още много доказателства, не бях от тия, дето изпадат в паника от нищо-нещо. Наистина от една галактика, разположена малко по-встрани, получих най-после доказателство, че някой беше забелязал държанието ми, давайки правилната си, бих казал, въодушевена оценка. На плаката пишеше: БИВА СИ ГО ОНЯ ТАМ. Най-после получих пълно удовлетворение след толкова дълго очакване, но изведнъж вниманието ми бе привлечено от израза ОНЯ ТАМ. Защо ме наричаха оня там, възможно ли беше да не съм им известен? Нагласих по-добре фокуса на телескопа и открих в края на същия този плакат надпис с по-дребни букви: но кой е, един господ знае. Бихте ли могли да си представите по-голямо нещастие? Ония там, които имаха всички предпоставки да установят самоличността ми, не бяха ме познали. Не бяха свързали този похвален епизод с оня, уличаващия, отпреди двеста милиона години, който продължаваше да ми се приписва, а достойният оставаше някакъв безличен анекдот, част от историята на някой си.

Първата ми реакция бе да дигна плакат: АЗ СЪМ БЕ!, но се отказах. Какъв смисъл? Щяха да го видят след повече от сто милиона години и плюс онези триста и нещо, които бяха минали от първия момент (да го наречем момент хикс), ставаха кажи-речи половин милиард години; за да съм сигурен, че ще ме разберат и познаят, трябваше да извадя наяве отново оная стара история, която фактически исках най-много да скрия.

Вече започнах да се чувствувам неспокоен. Страхувах се, че и от другите галактики няма да ми дойде по-голямо удовлетворение. Те ме удостояваха с вниманието си само отчасти, фрагментарно, разсеяно.

Само един-единствен плакат гласеше нещо от това, което очаквах: ЗНАЕШ ЛИ, ЧЕ МНОГО ТЕ БИВА? Побързах да разгърна бележника си, за да установя каква е била реакцията на тая галактика в момента хикс. И какво мислите? Установих, че именно оттам бяха издигнали плаката НИЩО НЕ СЕ ВИЖДА. Безспорно в този район на вселената се радвах на най-добро мнение, нямаше какво да се каже, трябваше най-после да се поздравя, а то не почувствувах никаква радост. Досетих се, че тези мои почитатели не бяха измежду ония, получили по-рано погрешна представа за мен и затова сега изобщо не ме интересуваха. Те не можеха да ми дадат доказателства, че вторият момент, моментът игрек, опровергава и заличава момента хикс.

Разбира се, за наблюдателите, пръснати из вселената, моментът хикс и моментът игрек бяха само два измежду безбройните наблюдаеми моменти, така че всяка нощ от съзвездията, разположени на най-различни разстояния, се появяваха плакати, които се отнасяха до други епизоди, плакати с ето такива надписи: ТАКА СИ ДОБРЕ, ВСЕ ТАМ ЛИ СИ? ВНИМАВАЙ КАКВО ПРАВИШ! За всеки един от тези надписи можех да изчисля светлинните години от мен до тях и от тях до мен, за да установя към коя случка се отнасят: всички постъпки в живота ми, всеки път, когато бях бръкнал с пръст в носа си или бях скочил от трамвая в движение, пътуваха от галактика в галактика, преценяваха ги, тълкуваха ги. Установих, че всяка достигнала до мен преценка отговаряше на конкретен случай. Например надписът Ц-Ц-Ц — за случая, когато внесох една трета от заплатата си за благотворителна подписка; надписът ТОЗИ ПЪТ МИ ХАРЕСВАШ — когато бях забравил във влака ръкописа на трактата, над който бях работил години; прословутата ми встъпителна лекция в Гьотингенския университет бе коментирана с надписа ПАЗИ СЕ ОТ ТЕЧЕНИЕ.

В известен смисъл можех да бъда спокоен: нищо от това, което вършех, добро или лошо, не се губеше напълно. Все нещо оставаше, макар и като ехо, но връзка между действията ми не можеше да се установи, сиреч една нова постъпка не можеше да обясни или да поправи друга, а просто постъпките ми се групираха една след друга, ту с отрицателна, ту с положителна оценка, подобно на някакъв дълъг полином, който е невъзможно да бъде сведен към по-прост израз.

Какво можеше да направя при това положение? Беше невъзможно да продължавам да се занимавам с миналото. Досега каквото било — било. Трябваше да се погрижа да оправя нещата в бъдеще. Важното беше да преценя от всичко, което вършех, кое е най-важното, да знам къде да поставя ударение, какво да изтъкна и какво не. Снабдих се с огромен плакат и указател на посоката, от ония, които представляват ръка с насочен показалец. Когато извършвах някакво действие, върху което желаех да привлека чуждото внимание, вдигах плаката, поставяйки показалеца, насочен към най-важната подробност от сцената. За случаите, когато предпочитах да мина незабелязан, си направих друг плакат с ръка, чийто показалец сочеше в посока, обратна на моята, с цел да отклоня вниманието.