Катрин Каултър - Робинята

— Е, Деглин, какво ще кажеш? Ще чуя ли някоя нова история от теб сега?

Ерик се обади високо и всички обърнаха очи към него:

— Не, момичето е вече нашият скалд тук.

Торагасон, семейството и хората му избухнаха в невъздържан смях.

— Кой? — провикна се един от мъжете. — Тая ли жалка и кльощава дребосъчка, дето мога да я смачкам само с дъха си?

— Дъхът ти може да повали цял дъб — изрева негов приятел.

Започнаха да се подхвърлят добродушни шеги, докато един от приближените на Ерик твърде разгорещено засегна човек на Торагасонови. Пламна свада. Тя приключи бързо, но с една счупена ръка и окървавен нос.

Навсякъде сякаш бе опръскано с кръв, не само от разбития нос. Ларен обгърна с поглед огромното помещение. Защо с мъжете винаги ставаше така? Само тогава ли се чувстват доволни — когато ядат, съвкупяват се или си трошат кокалите? Умират да се надвикват, да ругаят и да се трепят.

Изведнъж Ерик се надигна от пода, където бъхтеше един от своите хора, пресегна се към Мегът и пред всички я стисна за гърдите. Целуна я жарко, плесна я отзад и й нареди да му донесе още бира.

Ларен наблюдаваше как Сарла превърза счупената ръка на един викинг, а друга жена, Барта, се зае с окървавения нос на друг. Мегът подаде бирата на Ерик. Той я погали по задника и се усмихна на Торагасон. Ларен зачака смълчана, убедена, че Ерик скоро ще каже нещо. Погледна Мерик, който също бе повалил неколцина мъже и бе цепнал кокалчетата на още толкова. По него поне нямаше кръв. Бе широко ухилен, тъй като току-що бе поел Таби от Клив, прегръщаше го и го подмяташе във въздуха. Детето пищеше и се смееше. Той го целуна и го притисна към себе си. Торагасон го зяпаше изумен и навярно се чудеше дали Таби не е негово отроче. „Защо да не стане, помисли си Ларен, връзката помежду им укрепва с всеки изминал ден.“ Трябва час по-скоро да измъкне Таби оттук, иначе детето ще умре от мъка, ако загуби Мерик. Не, не, децата бързо забравят и с лекота се приспособяват към промените.

Ларен премести поглед от него към Торагасонови и внезапно ги видя с други очи. Ненадейно си ги представи като източник на още сребърни монети. Като спасители. Ако знаеха, сигурно би им се сторило забавно.

Когато Ерик призова към тишина и й нареди да започва, тя се изправи, усмихна се на всички и подхвана отначало. За да не отегчи обитателите на Молвърн, тя украси разказа си с повече подробности и нови приумици. Сетне млъкна и промълви с приглушен глас, влагайки допълнително напрежение и тайнственост в думите си:

— Селина останала на колене да гледа подир съпруга си. А Парма, щом Грънлидж изчезнал зад едно възвишение, се надигнал със смях и затанцувал, горд със себе си и своето лукавство. Пристъпил към Селина, но после се спрял. „Не — рекъл, — ще те взема след смъртта на Грънлидж, след като зърна трупа му и се изхрача върху него. А твоята вещерска глава ще отрежа, за да пресека злините ти.“ Отново се изсмял и я зарязал, цялата разтърсена от ридания.

Грънлидж се почувствал могъщ и непобедим. Один го спасил веднъж и когато за сетен път докаже пред него храбростта си, пак щял да го възнагради и да му даде повече мощ, за да срази всичките си врагове. Върнал се в имението си и събрал своите хора. Те се дивели на господаря си, който се явил пред тях здрав и силен. Но когато им казал, че ще отплават за Исландия, за да заложат капаните за кожи, които ще продадат в Хедиби, те се спогледали крадешком и по лицата им се изписал страх. Все още било зима и щяло да бъде опасно, не по-малко опасно, отколкото първия път. Ала Грънлидж бил техен господар и те му били безкрайно предани, както на никого другиго. Не се ли върнал той при тях здрав и силен? Да, всички знаели, че Один питае слабост към него, и затова му имали пълно доверие. Напуснали Норвегия и поели през Северно море, покрай Шетландските и Фароските острови, сетне право към селището на Тингвелир в Исландия.

Мерик я зяпна изненадан. Откъде знаеше всички тези неща? И тия места?

— Потръгнало им, почти като по чудо. Пътуването отнело само две седмици, вятърът ги носел на запад бързо, много по-бързо, отколкото някой би могъл да си представи. Сякаш невидима сила ги тласкала към целта им. Страхът на хората се разсеял, понеже явно плаването било благословено от боговете. Когато пристигнали в Тингвелир, се сдобили с повече кожи от всеки друг път. Трюмът на лодката бил претъпкан. Всички се радвали. И били готови да умрат за Грънлидж… Тръгнали от Исландия и до един приветствали Грънлидж. Както и преди, вятърът духал в гърба им и ги носел бързо на изток. Изведнъж, без предупреждение, се разразила ужасна буря. Времето така застудяло, че дори най-дебелите кожи не можели да ги стоплят. Също тъй внезапно, на по-малко от ден разстояние до Фароските острови, от север се появил огромен леден блок и се изпречил право насреща. Пътят им бил отрязан. Не можели да продължат. Мъжете се развикали, че трябва веднага да гребат обратно към Исландия, тъй като ледът се разпукал и около лодката започнали да се трупат гигантски ледени късове. Скоро щели да бъдат приклещени и да загинат от студ, далеч от дома, изоставени от боговете. Грънлидж нищо не казал. Усмихнал се, после гръмко прихнал, разперил ръце и се провикнал към небесата: „Один, тук съм. Изпитай ме!“