Катрин Каултър - Робинята

— Значи имаш близки, които ще те откупят, стига да успееш да ги известиш, и които ще искат да се върнеш при тях.

Той се загледа умислен в нозете си — големи, силни и загорели като ръцете му. Наведе се и почеса палеца си. Тя забеляза, че никой от мъжете на лодката не носи ботуши или обувки. Всичките им вещи и дрехи бяха в сандъците, върху които седяха. Той рече бавно, без да вдига очи към нея:

— Странно. Не желаеш да ми откриеш нищо, защото се боиш, че посланието ти може да попадне в чужди ръце.

Тогава я погледна и видя, че е пребледняла. Навярно приемаше всяка принуда да му каже истината като предизвикателство, а ако той случайно я налучкаше, тя се изписваше по лицето й по-ясно и от момински свян.

Млъкна и се наклони към стария Фиррен. Дълго не й продума, а когато заговори, тя се сепна — толкова дълбоко бе погълната и обсебена от собствените си мисли.

— Името ти — Ларен, е странно. Откъде си?

Тя застана нащрек, изпълнена с подозрения, и отвърна само:

— Далече от Киев.

— Но не много далече от Норвегия? А от Англия? От Ирландия?

— Това не те засяга.

Реши да не се впряга от високомерието й, а да се забавлява. Иначе трябваше да й извие врата.

— Очите ти са по-скоро сиви, отколкото сини на ярката светлина.

— Не много често срещан цвят по моя край, това ли искаш да кажеш? Напротив. А твоите очи, Мерик, са сини като ясното лятно небе над главите ни, прекалено чисти и прозрачни, за да са безобидни. Да, в дълбините им може да се спотайва притворство и спокойно биха могли да заблудят всеки, който се взре в тях. Очите ти са досущ като на сънародниците ти. Виж Олег ей там. Неговите са по-тъмни, но въпреки това са горе-долу същите.

— Роран има черни очи.

— Оня с едното ухо ли? Той прилича на арабин. Едва ли е викинг.

„Арабин значи“, помисли си той. „Откъде ли е дошла, преди да се озове в Киев? От Миклагард? От Халифата? Или чак от България?“

— Убедена съм, че не е от вашите земи.

— Той е от датска Англия, близо до Йорк. Майка му е саксонка, но баща му е викингски търговец.

Тя кимна.

„Явно знае къде е датска Англия — мина му през ума, или поне е чувала за нея.“

Олег се провикна:

— Мерик, Елър надушва нещо.

— Какво значи това? — попита тя.

— Елър притежава невероятен нюх. Стой до мен и не мърдай, защото трябва светкавично да се изнесем в средата на реката.

— Не виждам никого на брега. Никого и нищо.

— Няма значение. Веднъж пренебрегнах нюха на Елър и това ми струва страшно скъпо. Никога няма да повторя тази грешка. А сега мълчи и дръж главата си наведена.

Мъжете притихнаха и отново напрегнаха мишци, за да обърнат лодката по мощното течение и да се отдалечат по-бързо от онова, което дразнеше носа на Елър. Вятърът се усили към средата на реката и те вързаха огромното насмолено платно, чиито черни, зелени и златни квадрати се открояваха ясно на следобедното слънце. Четирима мъже хващаха въжетата и ги опъваха, когато те се понасяха срещу вятъра, и ги отпускаха, щом платното се издуеше от поривистия му полъх.

Тя се извърна и видя на брега да се трупат въоръжени с копия и камъни хора, които крещяха и им се заканваха. Изглеждаха настръхнали. И въпреки това как биха могли да напакостят на викингската лодка?

Наклони глава назад и задиша дълбоко свежия въздух. Чувстваше, че Мерик си играе с нея, убедена беше в това, но нямаше да му каже нищо повече, просто не можеше да рискува. Той бе твърде близо до истината, а тя — твърде наплашена. Не, бъдещето зависи от нея, ще стане онова, което тя реши. Тя ще го чертае, тя и никой друг. Докато речният бриз разхлаждаше челото й и караше клепачите й да натежават, тя отново усети вкуса на свободата. Може би най-сетне бе свободна. И тя, и Таби.

Погледна към братчето си, седнало върху коляното на Клив и притиснато до гърдите му. Премести очи към отвратителния белег върху лицето на Клив и се запита коя ли зла господарка е заповядала да го обезобразят така. Какво ли провинение е могло да предизвика подобно наказание? Но без белега той би бил хубав мъж с гъстата си златиста коса и с мургавата си кожа. А усмивката му бе широка и искрена, зъбите — прави и бели като на викинга.

Тя се намръщи и впи очи в гърба на Мерик. Вятърът бе стихнал и мъжете отново се бяха заловили за греблата. Той бе едър и очевидно страшно як. Беше се съблякъл гол до кръста, ризата бе метната връз коленете му, кожата му бе много загоряла, а мускулите на гърба и раменете му се изпъваха със силата на младостта, напращели от здраве, жилави и стегнати, блестящи от пот на слънцето. През последните две години бе виждала стотици мъже — едни достатъчно стари, други — твърде млади, за да притежават толкова власт, трети, сломени телом и духом, четвърти, дебели колкото Траско, които се задъхваха дори когато поднасяха лъжицата към устата си. Този Мерик бе красив мъж, не можеше да се отрече. Тялото му бе прекрасно — силно и снажно, стройно и изящно. Лицето му бе привлекателно, с волеви черти, а брадичката издаваше решителен и смел характер. Не се съмняваше, че е способен на волска упоритост — не дотам лошо качество, ако човек иска да оцелее.