Катрин Каултър: Лорд Найтингейл

— Много съжалявам, сър. Не знаех, че сте близки с мисис Пенроуз. Трябва да дойдете с мен, сър. Има още нещо, което трябва да знаете.

Лекарят бавно обърна глава към него.

— Каза, че е мъртва. Какво има още? Хайде, Норт, какво е станало?

— Смятам, че не е паднала от скалата. Мисля, че някой я е блъснал. Не съм я докосвал, само проверих дали има пулс. Реших, че вие трябва да я видите.

— Добре — отвърна най-после доктор Трийт. — Ще дойда. Чакай, какво каза? Някой я е бутнал ли? Но това е невъзможно! Всички обичаха Елинор, всички. О, Боже!

След това се провикна:

— Бес! Слез, моля те. Трябва да изляза. Джак Марли ще пристигне всеки момент. Бес? Побързай.

Бес Трийт се появи на вратата на всекидневната, задъхана, притиснала с ръка гърдите си. Беше висока, слаба жена, с коса по-черна дори от тази на Норт. Братът и сестрата си приличаха много. Тя видя госта, направи реверанс и каза с видимо удоволствие:

— Милорд, вие сте се прибрали вкъщи? Колко приличате на бащи си! Но всички мъже от рода Найтингейл си приличат един на друг, поне така твърди мисис Фрийли, както и майка й преди това. О, Боже, нещо не е ли наред? Защо излизаш, Бенджи? Какво се е случило? Да не би да се е разболял някой в Маунт Хок?

Доктор Трийт я погледна, но като че не я виждаше. Очевидно духом не беше тук. Мислите му се рееха далеч от Пърт Котидж, от сестра му и от Норт, които стояха край него. Той поклати глава, като че се опитваше да дойде на себе си.

— Джак Марли има цирей на врата си. Ако искаш, погрижи се за него, ако ли не, кажи му да дойде друг път. Недей да пестиш карболовата киселина — първо трябва да го почистиш добре. Нали знаеш, той никога не си мие врата.

— Известно ми е това. Бенджи. Ще се оправя с него.

Норт каза само:

— Случило се е нещастие, мис Трийт. Трябва да тръгваме веднага.

— Нещастие ли? Какво е станало? Какво не е наред. Бенджи?

Главата на доктор Трийт все така трепереше. Той мина мълчаливо край сестра си, последван от Норт.

Хънимийд Манър, Саут Даунс

Септември 1814

Каролайн трепереше. В къщата винаги ставаше влажно, щом се застудеше. Дори вълнените чорапи мокрееха на краката й. През последните два дни или валеше като из ведро, или преваляваше дребен, подобен на мъгла дъждец. Температурата беше паднала и всички се чувстваха зле, в това число и домашната кафява раирана котка, и Люси, дебелият плосконос мопс 6 6 Порода кучета. — Б.пр. на мисис Тейлстроп, която непрекъснато мъкнеше животното, увито във вълнено одеяло.

Тя потръпна отново. Господи, колко беше студено! Това беше дело или на двата призрака, които се разхождаха понякога насам, като вледеняваха всичко, до което се докосваха, или на скъперничеството на Роланд Фолкс, нейния настойник.

Нямаше смисъл да гадае. Привиденията нямаха никакъв шанс. На тях сигурно също им беше студено. Повече от три дни не бяха дали никакви признаци на живот, откакто беше пристигнал мистър Фолкс. Не бяха уплашили нито веднъж дори котката, чиято опашка в такива случаи щръкваше високо нагоре. Не че призраците се появяваха чак толкова често… Правеха го само веднъж-дваж пъти годишно и тогава картините започваха да треперят и да падат от стените, а слугините изскачаха с писъци от кухнята, защото гърнетата с мляко по необясним начин се катурвали в скута им. Като че идваха, за да напомнят на обитателите на имението, че съществуват неща, които не могат да бъдат обяснени на страниците на местния вестник.

Всеки път, когато мистър Фолкс я посещаваше, той поемаше командването. Това я вбесяваше. Хънимийд Манър беше домът на родителите й, следователно — и неин. Дървата за огрев и камините също бяха нейни, но той нареждаше на слугите да не палят огън до ноември. Гласът му винаги звучеше обвиняващо, като че се опитваха да го измамят. Жалко, че призраците не се появяваха никога по време на визитите му, дявол да ги вземе!

— Винаги е така с мъжете — казваше мисис Тейлстроп всеки път, когато Каролайн се опиташе да се оплаче от подобно отношение. Поклащайки глава като мъдра жена, която поучава послушница без особена надежда за успех, и без ни най-малко симпатия в гласа, тя завършваше: — Поискат ли нещо, трябва да им го дадем. Те са господарите на домовете си. Това е тяхно право. Трябва да се примириш, мила. Наистина трябва да се опиташ.

— „Глупости!“ — отвръщаше неизменно Каролайн. Това беше нейният дом, не неговият.

В отговор мисис Тейлстроп само я потупваше по ръката и цялото й поведение ясно говореше, че малката все още нямаше понятие от нещата в живота. После добавяше: