Джон Каре - Вечният градинар

— Nichts. Нищо ми няма. Добре съм. Много сте любезни и двамата.

— Пийнете още вода, сър — каза Мики и му подаде нова пълна чаша.

Групата образува доста дълга колона, докато се изкачва по вулканичните скали към люлката на цивилизацията, признава наум Джъстин. „Никога не съм предполагал, че около мен има толкова цивилизовани хора“ — казва той на Теса, правейки се на английски глупак, както му е навикът, но тя се засмива в отговор със своя беззвучен смях, при който само разтяга устни, тресе се и прави всички нужни движения с тялото си, но без да издава звук. Глория повежда колоната — е, нормално. С тая кралска походка и тия яки лакти тя трудно би дала някому да я изпревари. Пелегрин се мръщи и мърмори, което също е нормално. Жена му Сели се оплаква, че не понася жега, но какво от това? Роузи Колъридж язди на гърба на баща си и си пее на воля песнички в чест на Теса — господи, как се събрахме толкова хора в тази малка лодка?

Мики бе спрял и с една ръка леко придържаше Джъстин за лакътя. Ейбрахам стоеше близо до него.

— Ето тук е починала съпругата ви, сър — прошепна Мики.

Не беше нужно да го казва, защото Джъстин безпогрешно разпозна мястото — не разбра само откъде Мики знаеше, че той е мъжът на Теса, може би той сам му го бе казал в съня си. Джъстин бе виждал мястото на полицейските снимки, в своя мрачен затвор на долния етаж и в сънищата си. Ето оттук минаваше коритото на пресъхналия ручей. Малко по-нататък се издигаше тъжната купчинка камъни, струпани от Гита и приятелите й. Наоколо се въргаляше боклукът, който днес е неотменна част от всяко важно събитие — захвърлени касети и кутийки от филми, цигарени кутии, пластмасови бутилки и картонени чинии. Малко по-нагоре — на десетина метра над мястото, по белия скален склон — минаваше пътят, по който бяха дошли убийците на Теса с техния зелен пикап с удължено шаси; там те бяха застигнали нейния джип и бяха простреляли колелото му, от което джипът се бе подхлъзнал надолу по склона, а те се бяха втурнали след него с ножовете, пистолетите и каквото още там носеха със себе си. А ето там — мълчаливо сочеше Мики с кривия си стар показалец — са следите от синята боя на джипа на „Оазис“, където той се бе отъркал о скалата, докато се бе пързалял надолу по склона. Тази полегата скала, за разлика от вулканичните скали наоколо, беше бяла като надгробен камък. А пък кафявите петна по нея може би наистина бяха от кръв, както предполагаше Мики. Но когато Джъстин ги огледа отблизо, заключи, че вероятно са лишеи. Извън това на мястото нямаше много нещо, което да представлява интерес за един наблюдателен градинар, ако не се броеше пожълтялата копиевидна трева и един ред египетски палми, които както винаги имаха вид, сякаш са засадени там от общината. Няколко стръка млечка — нищо неестествено за тия места — с мъка се крепяха в цепнатините между базалтовите скали. И едно призрачно бяло дърво комифора — тия разлистват ли се изобщо някога, запита се той, — разперило гъстите си жилави вейки като крила на нощна пеперуда. Той си избра един базалтов камък и седна на него. Чувстваше се леко замаян, но иначе мозъкът му беше бистър. Мики му подаде бутилка с вода и Джъстин отпи от нея, после завинти капачката и я сложи в краката си.

— Бих желал да остана малко сам, Мики — каза той. — Защо не идете двамата с Ейбрахам да наловите риба, а аз ще ви извикам от брега, когато привърша?

— Предпочитаме да ви изчакаме и да ви придружим до лодката, сър.

— Защо все пак не идете за риба?

— По-добре да останем тук с вас. Вие имате треска.

— Вече ми преминава. Само час-два. — Той погледна часовника си. Беше четири следобед. — В колко се смрачава?

— В седем, сър.

— Добре тогава. Елате да ме вземете на смрачаване. Ако имам нужда от нещо, ще ви извикам. — И малко по-настойчиво: — Искам да остана сам, Мики. За това съм дошъл.

— Да, сър.

Той не ги чу кога се отдалечиха. Известно време не се чуваше никакъв звук освен припляскването на вълните в езерото или бръмченето на някоя и друга рибарска лодка. Той дочу вой на чакал и в отговор оживените крясъци на семейство лешояди, които бяха обсебили едно от палмовите дървета на брега. Дочу и гласа на Теса, който му казваше, че ако трябва да повтори всичко отначало, пак би желала да умре тук, в Африка, на път към поправянето на една голяма несправедливост. Той отпи малко вода, стана, протегна се и отиде до следите от боя на скалата, защото там бе най-сигурен, че е близо до нея. Не му беше трудно да пресметне, че ако сложи ръка върху боята, ще е на около четирийсет и пет сантиметра от нея, ако се приспадне дебелината на вратата. Или може би два пъти по толкова, ако Арнолд е седял от отсамната страна. Дори се пошегува с нея, като й напомни колко трудно му е било винаги да я предума да си слага предпазния колан. По тия изровени африкански пътища, бе възразила тя с характерната си упоритост, по-добре е да не се връзваш за седалката — така поне няма да се друсаш като чувал с картофи всеки път, когато колата скочи в някой кратер. След скалата със следи от боя той се спусна до дъното на дерето и с ръце в джобовете застана до пресъхналото ручейно корито; оттам известно време гледа втренчено към точката, където се бе спрял джипът, и си представяше как бедният Арнолд е бил измъкнат в безсъзнание от него, за да бъде отведен до мястото на своята продължителна и ужасно мъчителна екзекуция.