Джон Каре: Вечният градинар

— От планините Могила дотук се спускат воини от суданските племена — казва Маккензи. — В родната си джунгла те ходят напълно голи. Като дойдат тук обаче, изведнъж ги досрамява и си слагат тънки препаски. А как бягат само!

Джъстин се усмихва учтиво; пред тях от сивкавата земя се издигат кафяви безлесни хълмове. Назад се различават синкавите очертания на езеро.

— Това Туркана ли е?

— Да не влизаш вътре. Освен ако не плуваш бързо. Прясна вода. Прекрасни аметисти. И ласкави крокодилчета.

Под тях се появяват стада кози и овце, после село и заграждения за добитък.

— Тия са от племето туркана — казва Маккензи. — Миналата година се изпотрепаха заради кражби на добитък. Стой по-далеч от тях.

— Ще го запомня — обещава Джъстин.

Маккензи се взира право в очите на Джъстин; погледът му е дълъг и питащ.

— Чувам, че има и някои други хора, от които трябва да стоиш по-далеч.

— Така е — съгласява се Джъстин.

— Още два часа, и сме в Найроби.

Джъстин поклаща глава.

— Или може би искаш да продължим и да те оставя отвъд границата в Кампала? Имаме достатъчно гориво.

— Много си любезен.

Пътят се появява отново, пясъчен и пуст. Самолетът се дърпа и мята като заинатен кон, сякаш някакъв вътрешен глас му казва да не продължава нататък.

— Тук са най-гадните ветрове — казва Маккензи. — Този район е прочут с тях.

Под тях е град Лодуор, разположен между ниски черни хълмове с конусовидна форма, не по-високи от стотина метра. Изглежда чист и подреден, с ламаринени покриви, асфалтирана писта за кацане и училище.

— Няма промишленост — казва Маккензи. — Но затова пък има идеален пазар за крави, магарета и камили, ако имаш интерес да купуваш.

— Не, нямам — казва усмихнато Джъстин.

— Една болница, едно училище, много военни. Лодуор е главен военен гарнизон за цялата област. През повечето време войниците са в планините Апой, преследват бандити без особен успех. Бандити от Судан, бандити от Уганда, бандити от Сомалия. Истински сборен пункт за бандити. Кражбата на добитък е предпочитан спорт по тия места — нарежда Маккензи, вживял се в ролята си на екскурзовод. — Племето манданго отмъква стадо добитък и пирува две седмици, докато някое друго племе не им отмъкне стадото.

— Какво е разстоянието от Лодуор до езерото? — пита Джъстин.

— Петдесетина километра. Ще идеш в Калокол. Там има рибарска хижа. Питай за лодкаря Мики. Синът му се казва Ейбрахам. На Ейбрахам може да му се има вяра само когато е с Мики. Сам е като отровна змия.

— Благодаря.

Разговорът приключва. Маккензи прелита над пистата, като разклаща крила, за да покаже, че има намерение да каца. После отново се изкачва нагоре и прави завой. Преди Джъстин да се усети, вече са на земята. Няма какво повече да си кажат освен благодаря.

— Ако имаш нужда от мен, намери някой, който може да ме повика по радиото — казва Маккензи, докато двамата стоят край нажежената писта. — Ако аз не мога да дойда, има един тип на име Мартин, организира курсове по пилотаж в Найроби. От трийсет години е във въздуха. С дипломи за пилотаж от Пърт и Оксфорд. Кажи, че аз те пращам.

— Благодаря — казва отново Джъстин и воден от желание да бъде любезен докрай, си записва данните.

— Не искаш ли да ти дам назаем пилотската си чанта? — пита Маккензи, като размахва черното куфарче в дясната си ръка. — Вътре има пистолет с дълга цев, ако те интересува. На четирийсет метра няма грешка.

— Ами, мен и от десет не ме бива — възкликва Джъстин с оня самоукорителен смях, който помни от времето преди Теса.

— А това е Джъстис — казва той, като сочи с ръка един изникнал сякаш изпод земята посивял философ с дрипава тениска и зелени сандали. — Джъстис е твоят шофьор. Джъстин, запознай се с Джъстис. Джъстис, това е Джъстин. С Джъстис има още един господин на име Езра, с когото се сменят на волана. От още нещо да имаш нужда?

Джъстин измъква дебел плик от джоба на якето си.

— Бих те помолил, ако обичаш, да изпратиш това по пощата, когато стигнеш в Найроби. По обикновена поща е напълно достатъчно. Не ми е приятелка, а е леля на адвоката ми.

— Довечера става ли?

— Довечера би било прекрасно.

— Хайде, пази се — казва Маккензи, докато мушва плика в пилотското си куфарче.

— Ще се пазя — отвръща Джъстин, който този път успява да се въздържи да не каже на Маккензи, че е много любезен.

Езерото блестеше в бяло и сребърно, слънцето светеше право над главите им и под отвесните му лъчи рибарската лодка на Мики изглеждаше на черни и бели петна — черни в сянката на платнището, безмилостно бели там, където слънцето яростно шибаше дървените части; бяла беше и тънката ципа върху повърхността на водата, под която се надигаха големи сладководни риби; бели бяха и планините, които като котки извиваха гърбове в леката мъгла; бели петна имаше и по черните лица на стария Мики и на неговия млад помощник, отровния Ейбрахам — едно заядливо, презрително ухилено хлапе, тук Маккензи беше напълно прав, — който по някаква непонятна причина говореше немски вместо английски, така че разговорът, доколкото го имаше, се провеждаше по три направления: на немски с Ейбрахам, на английски със стария Мики и на някаква особена версия на суахили, когато двамата разговаряха помежду си. Слънцето хвърляше бели отблясъци и върху Теса всеки път, щом Джъстин погледнеше към нея, което се случваше често — приседнала на носа, със спуснати надолу крака въпреки крокодилите, хванала се с една ръка за лодката, както я беше учил баща й, а Арнолд неотлъчно бди до нея в случай, че се подхлъзне. Лодката имаше радио, което предаваше готварски рецепти и в момента глас на английски възхваляваше предимствата на доматите, сушени на слънце.