Джон Каре - Вечният градинар

Отначало на Джъстин му бе трудно да обясни на какъвто и да било език закъде точно е тръгнал. Тези двамата може би никога не бяха чували за залива Алия. Заливът Алия не беше нещо, което ги интересуваше. Старият Мики искаше да откара Джъстин на юг, до „Оазиса“ на Волфганг, където им беше мястото на такива като него, а и отровният Ейбрахам се бе намесил в подкрепа на предложението: ами да, всички уазунгу отсядат в „Оазис“, това е най-добрият хотел в района, знаменити кинозвезди, рокпевци и милионери отсядаха в него, така че Джъстин бездруго отиваше в „Оазис“, независимо дали го съзнаваше, или още не. Едва когато Джъстин измъкна малка снимка на Теса от портфейла си — обикновена паспортна снимка, нищо от онова, до което вестниците се бяха докосвали и омърсили, — целта на неговата мисия им се изясни и те изведнъж притихнаха и се почувстваха неловко. Значи господинът иска да посети мястото, където бяха убити Ноуа и жената мзунгу? — запита Ейбрахам. Да, ако обичате. А дава ли си сметка господинът, че вече много полицаи и журналисти са посетили това място, че всичко, което е имало за намиране там, е вече намерено, а освен това полицията от Лодуор и летящите патрули от Найроби, заедно и поотделно, са обявили мястото на убийството за зона, затворена за туристи, любопитни и търсачи на трофеи, изобщо за всички, които нямат работа там? — настоя Ейбрахам. Джъстин не си даваше сметка за нищо от изброеното, но намеренията му оставаха непроменени, освен това бе готов да заплати щедро на онзи, който съумееше да ги изпълни.

А може би господинът все пак съзнава, че на мястото бродят призраци, и това е добре известно още от времето преди Ноуа и онази мзунгу да бяха убити? Този път въпросът бе зададен със значително по-малко настойчивост, понеже финансовата страна вече беше уредена. В отговор Джъстин се закле, че не се бои от призраци.

Отначало, вероятно от уважение към мрачното естество на задачата си, старецът и неговият помощник възприеха опечалена поза и бе необходима цялата сила на Тесиния дух и настроение, за да ги разведри. Но както можеше да се очаква, с няколко шегички и остроумни забележки от носа на лодката, тя успя. Присъствието и на други рибарски лодки — в далечината към хоризонта — също помогна. Тя се провикваше към рибарите: как е уловът днес? А те й отвръщаха: толкова и толкова червена риба, толкова и толкова синя, толкова и толкова с цветовете на дъгата. Така заразителен беше ентусиазмът й, че Джъстин скоро убеди Мики и Ейбрахам да хвърлят и те по някоя въдица, с което любопитството им бе отклонено към по-продуктивни занимания.

— Добре ли сте, сър? — запита го Мики доста отблизо, като се вглеждаше като стар лекар в очите му.

— Добре съм. Много съм добре.

— Струва ми се, че имате треска, сър. Защо не се отпуснете под платнището, пък аз да ви донеса нещо студено да пийнете?

— Добре. И двамата ще пийнем.

— Благодаря, сър, но аз трябва да карам лодката.

Джъстин сяда на сянка под платнището и с леда от своята чаша охлажда челото и шията си, докато тялото му се полюшва с движението на лодката. Компанията, която водят със себе си, е малко странна, признава той, но когато кани гости, Теса е абсолютно неудържима, така че няма друг избор, освен да прехапе устни и да удвои броя на поканените. Радвам се да видя Портър сред нас, и теб също, Вероника, а вашето момиченце Роузи е истинска прелест — не, никакви възражения. А и Теса сякаш има особен подход към Роузи, с нея детето винаги се отпуска повече, отколкото с други. Но защо пък Бърнард и Сели Пелегрин, скъпа, това е голяма грешка, а и тоя сноб Бърнард пак е взел три ракети — не една, а три — в омразния си сак за тенис! Що се отнася до семейство Удроу, честна дума, крайно време е да преодолееш тая похвална, но напълно наивна вяра, че дори най-покварените измежду нас имат златни сърца и че тъкмо ти си призвана да им го докажеш! И, за бога, престани да ме гледаш така, сякаш всеки момент ще почнем да се любим! А и тоя Санди, ако продължи да ти наднича така в деколтето, напълно ще откачи.

— Какво има? — попита рязко Джъстин. Отначало му се стори, че това е Мустафа. Постепенно осъзна, че Мики го е сграбчил за ризата над дясната плешка и го друса, за да го събуди.

— Стигнахме източния бряг, сър. Близо сме до мястото на трагедията.

— На какво разстояние е оттук?

— Десет минути пеша, сър. Ние ще ви придружим.

— Не е необходимо.

— Напротив, крайно необходимо е.

— Was fehlt dir? Какво ти е? — попита на немски Ейбрахам през рамото на Мики.