Джон Каре - Вечният градинар

— Очакваш ли някого? — запита шепнешком тя.

Той я поведе към входа покрай група захилени деца и по няколко стъпала се озоваха във фоайето. Ръкописно съобщение на стената гласеше: „Асансьорът не работи.“ Заизкачваха се по мрачното стълбище, осветено от мъждукащи крушки. Последният етаж тънеше в мрак. Джъстин извади от джоба си фенерче и освети коридора. Изпод затворените врати се носеха миризми на азиатски подправки; чуваше се ориенталска музика. Джъстин й подаде фенерчето и се върна да пази при стълбището, докато тя махна веригата от металната решетка на вратата и превъртя трите резета. Още с влизането си в апартамента чу звъна на телефона. Огледа се; Джъстин беше до нея.

— Гита, скъпа, здравей! — извика в ухото й чаровен мъжки глас, който отначало не можа да познае. — Тази вечер изглеждаше просто божествено. Тим Донъхю е на телефона. Викам си, дали да не намина за малко, да изпия едно кафе с вас двамата под звездите…

Апартаментът на Гита беше малък, състоеше се от три стаи, като всички гледаха към един и същ порутен склад на отсрещната страна на изпълнената с хора улица с повредени неонови надписи, препускащи коли с надути клаксони и безстрашни просяци, които заставаха на пътя им и се дръпваха чак в последния момент. Единият зарешетен прозорец гледаше към външното противопожарно стълбище, което обаче не можеше да се използва в случай на пожар, защото наемателите бяха демонтирали най-ниския сегмент, за да не се качват крадци. Но горните сегменти си бяха на мястото; в топлите вечери Гита се изкачваше до покривната тераса и сядаше, облегната на дървената обшивка на резервоара за питейна вода, за да учи за приемните изпити за Британската дипломатическа служба, които бе твърдо решена да издържи още следващото лято. Оттам се вслушваше в шумовете на останалите наематели на сградата, повечето азиатци като нея, споделяше тяхната музика, техните препирни и крясъците на децата им и почти успяваше да се убеди, че е една от тях.

А ако илюзията се разпръсваше всеки път, когато тя навличаше другата си кожа и престъпваше прага на Британската мисия, този покрив с телевизионните антени, простряното пране и сандъците, в които наемателите си гледаха кокошки, си оставаше едно от малкото места на света, където Гита Пиърсън се чувстваше наистина спокойна. Може би затова тя не се изненада прекомерно много, когато Донъхю предложи да изпият кафето си под звездите. Откъде знаеше, че на покрива има тераса, тя така и не можа да си отговори, тъй като Донъхю никога — поне доколкото на нея й беше известно — не бе стъпвал в апартамента й. Под бдителния поглед на Джъстин той сега се шмугна вътре и вдигнал предупредително пръст до устните си, промуши ъгловатото си тяло през рамката на прозореца и стъпи на противопожарното стълбище, като им даде знак да го последват. Джъстин тръгна след него и когато Гита ги застигна с подноса с кафетата, Донъхю вече клечеше върху един празен сандък, вдигнал колене чак до ушите си. Джъстин обаче не можеше да си намери място. Той ту се изправяше като черен силует на фона на неоновите отблясъци от улицата, ту приклякаше до нея с наведена надолу глава, като дете, което рисува с пръст по морския пясък.

— Как успя да се промъкнеш през границата, старче? — запита Донъхю, докато сърбаше кафето си. Шумът на уличното движение долу не преставаше. — Едно птиченце ми каза, че преди два дни си бил в Саскечуан.

— Записах се на организирана екскурзия — отвърна Джъстин.

— През Лондон?

— През Амстердам.

— С голяма група ли?

— С най-голямата, която успях да намеря.

— Като Куейл?

— Кажи-речи.

— И къде се отдели от групата?

— В Найроби.

— Умно момче. Явно съм те подценявал. Мислех си, че ще дойдеш по суша. През Танзания или нещо такова.

— Той дори не ми позволи да го взема от летището — намеси се Гита, сякаш да го защити. — Дойде по тъмно с такси.

— Какво искаш? — Гласът на Джъстин се чу този път от друга част на мрака.

— Тишина и спокойствие, ако ми позволиш, старче. Вече съм на възраст. Не ми трябват повече скандали. Разследвания. Разни типове, които си навират носа където не им е работа и търсят това, което го няма. — Мършавият му силует се обърна към Гита. — А ти защо си ходила до Локи, миличка?

— Заради мен, защото аз я бях помолил — отговори припряно Джъстин вместо нея.

— Правилно — каза одобрително Донъхю. — Предполагам, че и заради Теса. Гита е славно момиче. — Отново към Гита, този път по-настойчиво: — И намери ли това, което търсеше, миличка? Задачата изпълнена ли е? Сигурен съм, че да.