Бренда Джойс - Играта

— О’Нийл?

Конете стъпиха на отсрещния бряг. Лиъм я погледна.

— На „Морски кинжал“ ли се връщаме? — попита нервно тя.

— Да.

Пулсът й заби учестено. Дали след отказа на Хю той отново я смяташе за своя пленница? Страхуваше се да зададе следващия въпрос, но нямаше избор. Трябваше да научи какви са намеренията му.

— Къде ме водиш?

Сивият му поглед я прониза като кинжал. За момент Катрин си помисли, че няма да й отговори.

— Трябва да поговорим, Катрин. Но не сега. — Вече не я гледаше. — Ще говорим, когато се върнем на кораба ми.

Но Катрин не можеше да чака.

— Моето бъдеще ли искаш да обсъждаме? — извика тя.

— Да.

— Тогава трябва да го обсъдим сега!

— Навсякъде гъмжи от умиращи от глад разбойници, които търсят жертви като нас. Не е време за разговори. — Той рязко пришпори коня си в галоп. Конят на Катрин веднага го последва. Изпълнена с тревога, тя остави животното да я води.

По обяд достигнаха обградения със стени град и бяха пропуснати през северната порта, след което продължиха с бърз ход по тесните улички. Скоро се показа пристанището, вляво от което се намираха замъкът Корк и английският гарнизон. Множество шхуни, по-малки кораби и рибарски лодки се полюшваха на котва в залива. Точно в средата бе закотвен и „Морски кинжал“, черен и елегантен, с издути от морския бриз бели платна. Изглеждаше точно като пиратски кораб; изглеждаше така, сякаш копнееше да бъде освободен и да полети по вълните и по вятъра.

Катрин погледна Лиъм и видя как изражението му се смекчи, когато съзря кораба си. Не можеше да го вини, задето се гордее с него. Макар че бе пиратски галеон, „Морски кинжал“ бе красива и вълнуваща гледка. Хрумна й, че корабът някак съвсем точно приляга на своя собственик.

— Ще ни позволят ли да си тръгнем?

Бяха спрели на един от кейовете. Катрин видя, че ги очаква малка лодка.

— Не могат да ме спрат, дори да опитат — заяви Лиъм така, сякаш твърдеше несъмнен факт.

— Но… сър Перът?

Той я погледна.

— Мисля, че би искал да си поговори с мен преди да си тръгнем. Но аз нямам какво да му кажа и не смятам да му окажа честта да стоя тук и да чакам от него позволение, за да отплавам. — Лиъм се усмихна. — Толкова груб човек заслужава грубо държание, нали?

Катрин не успя да му се усмихне в отговор. Не се съмняваше, че Перът ще побеснее, когато открие, че „Морски кинжал“ си е отишъл.

— Това ти харесва — каза тя внезапно. Беше обвинение, но и смайващо откритие.

Веждите му се повдигнаха въпросително.

— Харесваш опасността. Харесва ти предизвикателството да си заминеш преди Перът да узнае и да те задържи. Ти се наслаждаваш на опасността!

Лиъм се засмя.

— Никога не съм се замислял за това, но може би си права. — Той скочи от коня. — Момче!

Едно от малките, одрипани хлапета, които обикаляха по пристанището, дотича начаса.

Лиъм му връчи няколко пенса.

— Отведи тези коне обратно в конюшнята.

Монетите изчезнаха незабавно.

— Да, сър. — После момчето попита: — Вие ли сте пиратският капитан?

Очите му бяха широко ококорени и изпъкваха — огромни и сини — на фона на мръсното му лице.

— Да, такъв съм — каза Лиъм, а после смръщи свирепо вежди. — А сега се омитай с конете, преди да съм решил да взема хубавото ти малко задниче с нас!

Момчето сграбчи юздите и хукна като стрела. Конете затрополиха след него.

Катрин погледна Лиъм.

— Нима ти харесва да го плашиш?

Той се ухили. Ефектът беше поразителен.

— Той очакваше да види голям лош пират. Най-малкото, което можех да направя, бе да задоволя очакванията му.

В отговор Катрин също му се усмихна.

Но неговата собствена усмивка се стопи и той я изгледа втренчено, преди рязко да й обърне гръб. Катрин се взря в лодката, загърнала рамене в пелерината си. Миналата нощ Лиъм бе загрижен за нея, беше почти сигурна в това. Но днес нехаеше за нея, сякаш бе непознат. Защо? Не разбираше. Не разбираше този мъж.

Но защо ли изобщо искаше да го разбере? Той бе пират, не биваше да забравя това. Пират и син на Шон О’Нийл.

Щом „Морски кинжал“ заплава през залива и се насочи към морето, Лиъм отстъпи щурвала на помощник-капитана, застана на носа и се загледа в стоманеносивата вода. Беше ледено студена, но той обичаше да чувства морските пръски върху лицето си. „Морски кинжал“ обожаваше да плава. Беше бърз и лек кораб, пригоден за луда надпревара с ветровете, копнеещ да пори вълните като бръснач. Лиъм си каза, че когато навлязат в открито море, ще опъне платната му и ще го остави да се носи по вятъра. Да, но накъде?