Бренда Джойс - Играта

— Сега си свободна — каза кралицата, когато тя не отговори.

Катрин извика и импулсивно сграбчи ръцете на Елизабет.

— Ваше величество, благодаря ви! — Тя смутено пусна бледите, студени ръце на господарката си, но кралицата отново хвана дланите й и ги стисна в своите.

— Вече сме приятелки, Катрин. Помни това. Какво ще правиш сега?

Катрин си представи зелените тучни ливади около Аскийтън, горите и хълмовете, Хю, и нетърпеливо се наведе напред.

— Ще си отида у дома!

— При баща си в Саутуърк?

Катрин твърде късно осъзна грешката си. Вече нямаше дом в южна Ирландия — той бе конфискуван от Короната.

— Ваше величество, моля да ми простите. През всичките тези години аз бях толкова изолирана, че не знаех за това, което се е случило с баща ми. Аз… все още мисля за Мънстър като за свой дом.

Елизабет промърмори някакъв утешителен отговор, но погледът й срещна очите на Сесил, после тези на Ормънд.

Катрин видя това, но не разбра какво означава. Тя прочисти гърло и каза смело:

— Ще се върна в Ирландия.

— И какво ще правиш там? Къде ще отидеш?

— При годеника си.

Кралицата я погледна изненадано.

— Ти си сгодена?

— За Хю Бари, наследника на лорд Бари. Сгодена съм за него още от люлката, но след Афейн ме пратиха в манастира. От много години чакам да се омъжа, Ваше величество. Аз вече не съм момиче, а жена на осемнадесет години. Искам да се омъжа за него, Ваше величество. Веднага.

Кралицата я наблюдаваше с вдигнати вежди. Погледът й се стрелна към Сесил, сетне пак към Ормънд.

— Какво знаеш за това, Том?

Той сви рамене.

— Спомням си за годежа. Но не помня какво стана после. Предполагам, че трябва да я изпратите при Бари, в Ирландия.

Тъмният му поглед беше непроницаем. Елизабет гледаше Катрин така, сякаш бе направила нещо лошо. Но после се усмихна.

— Добре тогава, тръгвай за Ирландия, скъпа, към сватбата си с Хю Бари.

Катрин въздъхна облекчено. Но тогава видя, че кралицата отново разменя многозначителни погледи със своите съветници.

Беше късно. Скоро църковните камбани щяха да ударят полунощ. Лиъм се ослуша и чу, че вратата на малката стаичка, в която бе затворен, се отключва. Можеше да бъде и по-лошо. Фактът, че се намираше в истинска стая със сламеник и нощно гърне, показваше, че е възможно да се отърве от подозренията на кралицата. Затова той не се изненада, че идваха да го повикат.

Мъж с наметало отвори вратата, без да му дава обяснения. Лиъм не го и попита. Метна окървавения плащ на раменете си, потръпвайки леко от болка и мълчаливо последва мъжа. Слязоха три етажа надолу и излязоха на кея, който водеше към реката. Очакваше ги малка лодка. Лиъм се качи. Същото направи и служителят на кралицата. Двама гребци насочиха лодката нагоре по течението към Уайтхол.

Въпреки че бе прекарал цяло денонощие затворен в тясно задушно пространство, Лиъм избягваше да вдишва с пълни гърди нощния речен въздух. Със затоплянето на времето Темза ставаше доста неприятно зловонна, дори в хладна нощ като тази. Затова Лиъм предпочете да насочи мислите си към онова, което го очакваше.

Малко по-късно той бе съпроводен през речната порта на Уайтхол до личните покои на кралицата. Когато влезе в приемната, видя, че Елизабет е седнала зад малката си писалищна маса и пише нещо. Беше облечена от глава до пети в пурпурно червено. Тя вдигна поглед към него и се опита да се намръщи, но не успя и се усмихна.

— Понякога си много непослушен, Лиъм.

Значи кралицата беше сменила тона. Вече по-уверен в себе си, Лиъм бавно пристъпи напред, пое ръката й и я целуна. Устните му погалиха кожата й. Елизабет се изчерви като девица, каквато се предполагаше, че е, и се отдръпна.

— Това няма да те доведе доникъде, негоднико — смъмри го тя.

Тази вечер кралицата е в игриво настроение, отбеляза със задоволство Лиъм. Беше далеч по-добре да е игрива, отколкото да е подозрителна. Но сега той бе обхванат от подозрения. Дали Бес играеше игра или промяната в настроението й се дължеше на непостоянната й природа? Лиъм й се усмихна и очите му заблестяха.

— Колко приятно меки са ръцете ти, Бес — промърмори той и отново улови едната й фина ръка. Всички знаеха колко е суетна, особено по отношение на красивите си ръце. — Толкова меки, толкова хубави.

Елизабет бе доволна и не можа да го скрие. Тя лекичко стисна китката му, посочи му да седне и каза без заобикалки:

— Трябва да ти се извиня.

Лиъм остана безмълвен. Предпочиташе да изчака кралицата да говори. Знаеше, че е необходимо да бъде крайно предпазлив, за да не направи погрешна стъпка. Защото не бе съвсем невинен по обвиненията в заговорничество. Защото кроеше планове. Но дори да нямаше никаква вина, трябваше да бъде нащрек — несправедливостта вземаше невинни жертви достатъчно често. Трябваше да разбере дали Бес наистина го смята за невинен или вместо това играе рискована игра с него.